— А вие, другарю академик, сигурно ще доживеете заедно е нас това време. Както изглежда, нямате намерение да се предавате — пошегува се хирургът.
— Нямам намерение — усмихна се отново Северски и гордо поглади с ръка буйните си посивели коси. — Мога да ви доверя една тайна, млади приятели, само че не бива да я разпространявате, защото може някой да чуе и да ме превари. Решил съм да бъда първият човек, който ще навърши сто и шестдесет години живот. Как мислите, ще ги изкарам ли?
— Разбира се — отговориха в същия тон и едновременно геофизикът и хирургът, а Бентам цъкна с език. — Това е наистина една почтена възраст!
— Не се тревожете! И вие ще я стигнете — кимна добродушно академикът. — Но хайде стига разговори! Да видим какво може още да направим с кръвта на нашия избягал праотец и да си прибираме багажа. Тази постоянна светлина почва да ме дразни. Домъчня ми за нашата Москва. Знаете ли, там вече е паднал първият снежец. Каква радост носи той! Чудя се как живеете тука.
— Свикваме — рече Бентам. — Още малко остана и ще направим и тука да не бъде така горещо. Нощ и сняг обаче не мога да ви обещая при изкуствените слънца. Може би след време ще върнем на Антарктида част от миналото й, но засега сме безсилни.
Като видя, че учените се готвят да продължат работата си, той седна в креслото до визофона и отвори една книга. Ала мислите му бягаха из пространството и търсеха там човека, който беше възкръснал от една минала епоха и сега се луташе по света сам и сигурно нещастен и изплашен от новото и непонятното, което го обкръжаваше. Какво ли го е накарало да избяга? — питаше се Бентам. — Какви ли чувства са го тласнали към такава рискована постъпка? Та сам той, Бентам, не би се решил така главоломно да скочи в една празна транспортна машина. Това може да бъде само страх. Но от какво?
На вратата тихо се почука. Влезе Светозар и бързо на пръсти доближи, като с уважение поглеждаше към гърба на академик Северски.
— Еди, цяла сутрин те търся. Къде ходиш? Какво стана с Атомния човек — запита той шепнешком.
— Офейка — усмихна се Бентам.
— Как така офейка? Къде? Шегуваш ли се?
— Може би е вече в Одеса.
— Но защо го пуснахте?
— Не ни е питал. Просто се качил в колата ми, оттам на един самолет и… фюйт.
— Ех, как ми трябваше! — ядоса се Светозар.
— За какво ти е?
— И питаш още? Та нали това ми е главната специалност: история на нравите.
— Нищо не си загубил. Какво може да ти каже? Той е журналист, а известно е, че журналистите винаги най-малко знаят.
— Остави, моля те, твоите остроти, ами кажи какво може да се направи! Защо е избягал? Какво го е накарало?
— Виж, на това и аз досега не можах да намеря отговор.
— Журналист, капиталист… Слушай, Еди — оживи се Светозар. — Знаеш ли, че тоя човек има навярно гузна съвест? Той е живял по времето, когато комунизмът е съществувал вече на част от земята. И сигурно има някакви заслуги в борбата против него. Не е разбрал, че сега комунизмът е навсякъде и бяга от наказание.
— Браво! — възкликна Бентам. — Ето какво значи да познаваш историята! Ти си прав. Аз напразно си блъсках главата какво ли го е уплашило толкова.
— Хъм, случаят става още по-интересен. Сега само върви и го наблюдавай как се държи! Еди — почти извика Светозар. — Заминавам за Одеса.
— Чакай де, какво? Ти май си изгуби ума. Как ще ме зарежеш така? Не си седял и три дни при мен и искаш да бягаш. Не успяхме да се срещнем дори и на шах. Аз съм разучил сега едни нови ходове…
— Друг път ходовете, Еди! Ще ме извиниш, но аз трябва да видя този човек отблизо. И то преди още да са го хванали другите историци. Знаеш, че честолюбието не ми е чуждо.
— Добре, добре. Но още не е сигурно дали той е в Одеса.
— Ще го намеря. Където и да е. Ако ще и на дъното на океана да го търся. Та не разбираш ли какво означава един такъв случай за науката?
— Ех, братко, на твоя ентусиазъм може да позавиди човек! И все пак седни и почакай! Вярвам, скоро ще ми се обадят от Одеса.
Джими Кук дойде на себе си по един твърде странен и неочакван начин. Изведнъж до ушите му долетяха началните акорди на непозната, но приятна музика. Някъде свиреше голям оркестър и неговите звуци постепенно изпълниха цялата кабина. Както бяха придошли ненадейно като могъщи океански вълни, така те внезапно се отдалечиха, утихнаха и на мелодичния им фон се извиси чистият и треперлив глас на една жена. Джими се поизправи замаян. Огледа се. В кабината беше все така тъмно. През горното стъкло се виждаха далечни звезди върху черния купол на небесните пространства. Каква беше тази нощ? Та той бе тръгнал късно следобяд! Колко време лети вече в тая загадъчна машина? Той вдигна ръка близо до очите си, за да види часовника и чу как музиката рязко се усили. Колкото и непонятно да бе, този оркестър свиреше вътре в часовника, този прекрасен женски глас се виеше някъде между неговите стрелки. За да се увери, Джими долепи ухо до циферблата. В този момент оркестърът прекъсна певицата с едно гръмливо кресчендо и Джими бързо отдръпна главата си. Ухото му писна заглушено. Нямаше съмнение. В малката кутийка на часовника, който той беше задигнал от любезния Бентам се намираше някакво радио или грамофон, или дявол знае какво. Този остров му поднесе за един само ден толкова изненади и страхове, че неговите чувства започваха да се притъпяват и той не намери сили да се учуди или възхити на тази великолепна машинка.