Певицата свърши своята ария, инструментите завъртяха финала и около него настъпи отново тишина. А тя беше още по-страшна. Безшумно мигаха звездите, безшумно се носеше нанякъде този огромен металически цепелин и само сърцето на Джими се чуваше да тупка самотно и отмаляло от ужас и тревога. Светещите стрелки на часовника показваха 5,15 часа. Но кога, през нощта или през деня? Той беше тръгнал около три часа следобяд. Беше светло, а сега е тъмно като дълбока, мрачна нощ. Нима е летял десет часа в безсъзнание? Невъзможно! А тогава значи лети не повече от два часа? Но откъде се взеха тия звезди?
Безсилен да разгадае загадката, Джими се облегна на кожената седалка и затвори очи, защото беше мъчително да се гледа в тази болезнена тъмнина. Тишина. Само далече някъде назад и под него почти неуловимо за ухото действуваха чудните машини, които го носеха със скоростта на куршум високо над земята. На Джими се стори, че се е излъгал, че тези шумове и трепети на метала са измама на преуморените му сетива и от това му стана още по-страшно, защото го обхвана чувството, че виси неподвижно и сам под небето в тая непрогледна нощ. От време на време той отваряше очи, за да погледне през стъклото, където неизменно едва-едва блещукаха звездите, и това като че ли бяха едни и същи звезди, които студено се присмиваха на неговото нещастие. Но когато, не помнеше вече за кой път, той безнадеждно повдигна клепачи, видя над себе си едно бледо сияние, което бързо се усилваше, като добиваше розов оттенък. Джими радостно се наведе над прозорчето, което съзря до краката си. Дълбоко долу се стелеше безкрайна сивобяла равнина. Сняг или може би облаци? И едното, и другото навяваше нови страхове. Къде се намира? Как ще слезе тази машина сама? Той беше чувал, че има ракети, управлявани от разстояние, беше писал дори в статиите си, че един ден в атомния век ще има такива машини и за пътници, но едно бе да пишеш за тях, седнал спокойно до бюрото си, друго — да се затвориш сам в такава машина. Нима толкова бяха напреднали болшевиките? И все пак машината си е машина и не можеш да й имаш доверие. Ами ако нещо се повреди? Не случайно и болшевиките я употребяват само за транспортни цели.
Мисълта, че машината може да се повреди, бясно разхлопа зъбите му. Това долу, сняг или облаци все едно, му готвеше страшна смърт, за която никой не щеше да узнае.
Джими се постара да овладее страха си, като се опита да мисли за друго. Ясно бе едно: болшевиките с такива машини могат и навярно усилено се готвят да бомбардират и Нюйорк, и Вашингтон, и Чикаго. Но как да предупреди своите хора? Как да разкрие тези ужасни тайни, на които сигурно той е единственият свидетел от целия западен свят? Дори благополучно да стигне в Одеса, там, веднага ще го хванат, там е Русия и не може да не го забележат него, чужденеца. Пък и всеки ще се усъмни, щом го види да пътува така, в една празна транспортна машина.
В кабината ставаше все по-светло и по-светло. Някъде изгряваше слънце и лъчите му обагряха с оранжеви отблясъци прозорците. Но отдолу все така еднообразно се разгръщаше сивобялата обвивка на облаците. Сега Джими ясно ги видя. Машината летеше много високо и той с изненада разбра, че не усеща нито студ, нито затруднения в дишането, нито някакви други неприятни смущения, за които бе чувал да се появяват на голяма височина. Не усещаше нищо друго освен тежък, сковаващ страх, който напразно се опитваше да сподави.
Минутите летяха, ала на него те се струваха като дълги, предълги часове, които едва се влачат и с тая своя мудност само увеличават страданията му. Скоро той почувствува, че машината не се движи вече така бързо, нещо като силен магнит го дърпаше към седалката. За миг в кабината стана здрачно, стъклата сякаш бяха залети с мляко, стъмни се изведнъж, после слънцето с всичка сила удари лъчите си в купола. Джими примижа и със свито сърце погледна надолу. Вода. Синя, безконечна, развълнувана вода. А ето и бряг! На него голям град, пристанище, кораби, кораби. Машината продължаваше бързо да слиза, като описваше гигантски кръгове.