„Одеса е на Черно море“ — спомни си Джими. През морето оттатък е Турция. Ех, да можеше да се добере до Турция!
Земята приближаваше неудържимо. Сгради, равно циментово поле. Един лек трус и Джими преглътна надигналата се в гърлото му киселина. В ушите му продължаваше тихо да бучи. През това неприятно бучене той чу още по-неприятния за него сега шум от човешки гласове, стъпки, отваряне на вратата. Стъпките отекнаха по металическия под на машината, наближиха, вратата на кабината се отвори. Джими стана от седалката, изправи се с вдървени крака и вдигна ръце. Вместо очаквания пистолет срещу него в рамката на вратата лъсна едно засмяно, бялорозово младежко лице. То възкликна с няколко неразбрани думи, след това продължи на безупречен английски:
— Жив и здрав? Как сте? Не е приятно да се пътува сам в транспортна машина, нали? Но защо стоите така? Лошо ли ви е?
Затрупан от любезните въпроси, Джими в недоумение смъкна ръце и се помъчи да се усмихне.
— Благодаря, нищо ми няма.
— Много се радвам. А ние доста се разтревожихме, като ни съобщиха, че в машината има човек. Мислехме, дано само са я затворили добре, иначе човекът така и ще си издъхне в стратосферата. Ама и вие… трябва да ви се признае, юнак сте! Така изведнъж и хоп в машината, ха, ха, ха!
— Ей, Федя — викна някой отвън, — какво става?
Момъкът трепна:
— Заповядайте да излезем на чист въздух!
Джими тромаво се заклати към изхода, като нарочно вървеше бавно и трескаво мислеше какво може да означава такова посрещане.
Навън се бяха струпали доста хора. Защракаха фотоапарати, заручаха филмови камери. Една след друга блескаха светкавици и заслепяваха очите му.
„Тия си правят сензация с мен — помисли горчиво той. — Утре вестниците им ще гръмнат и в Америка ще решат, че съм станал предател. То поне да имаше какво да предавам… А то така… Трябва да се използува положението, докато не са разбрали още кой съм!“
Той отправи няколко гримасоподобни усмивки към журналистите, които се спуснаха с бележници и апарати към него, ала интервюто не можа да се състои. Младият човек и още един друг със същата златна значка на ревера разбутаха сърдито журналистите и го поведоха по асфалтовата писта към сградите на летището.
— Тия журналисти, как ли само са научили? — сърдито забъбра момъкът. — Вие не се сърдете, другарю! На хората им се е видяло интересно, че сам човек пътува в транспортна машина. Утре ще цъфнете в забавната страница.
— Нищо, нищо — отвърна Джими. — Къде отиваме сега?
— В Охрана на човека. Трябва да си починете и да ви прегледат нашите лекари. Може би пътуването все пак не ви е подействувало добре. Пък и такъв е редът.
— Но аз съм здрав — смутолеви Джими и с нарастваща тревога мислеше, че сега вече няма да убегне от лапите на тази проклета Охрана на човека.
Въведоха го в прекрасно обзаведена просторна приемна. За да спечели време, Джими попита за клозета. Той заключи вратата зад себе си и предпазливо надникна през прозореца в шахтата. Макар да се намираше в партера, дъното на шахтата се оказа твърде дълбоко. Долу се виждаше някаква врата. От нея… през мазата… и… на улицата. Джими бързо пресметна дълбочината. Не повече от четири метра. Ако увисне на ръце от перваза на прозореца, щяха да останат два метра и нещо. Такъв скок може да се рискува. В следващия миг той ловко се покатери, хвана се здраво и внимателно засвлича краката си. Преди да се пусне, отново погледна надолу, за да види къде ще падне. Достраша го, ала връщането беше невъзможно. Ръцете му, които бяха ужасно отслабнали, не биха могли да го издигнат. Пръстите вече сами се изплъзваха от гладката прозоречна рамка. Той стисна зъби и с върховно напрежение на мускулите се отблъсна от стената. Силен удар срещна ходилата му, разтърси го до мозъка на костите. Отсрещната стена на шахтата го блъсна в гърба и той се сгърчи на дъното като смачкан паяк. Дълго лежа така, грохнал, почти в несвяст и само някъде дълбоко в съзнанието му настойчиво чукаше мисълта, че трябва да бърза, да бърза…