Пред тези очи и уши седнаха двамата приятели няколко минути след като привършиха следобедната си закуска.
Човек сред ледовете
Залата, в която влязоха Едуард Бентам и Светозар Лазов, се намираше в средата на едно грамадно, кръгло двуетажно здание, приличащо на прерязан наполовина цилиндър. Равният му покрив служеше за аеродрум на десетина лъскави торпили, които ту излитаха безшумно с голяма скорост, ту се връщаха и предпазливо кацваха на местата си. И само веднъж през деня до тях се приближаваха хора, за да прегледат състоянието на сложните механизми, които се виждаха през прозрачната броня на тези чудновати летателни тела.
Светозар се запозна с тях още в първия ден от пристигането си, но възторженото му удивление пред тези чудеса на техническата мисъл още не беше спаднало. И сега, когато Бентам с равнодушен глас разпореди на оператора да пусне всички „очи“ в квадратите, той отново с юношеска развълнуваност си представи как се стрелват стъклените торпили и мигновено изчезват в мъглата, гъсто обвила целия участък, предоставен им за наблюдение. Те можеха десетки часове наред да летят из въздуха, да се гмуркат под вълните на океана и да плуват около крайбрежните скали, управлявани само от ръката на мълчаливия техник, който седеше в удобно кресло пред голяма светеща карта на участъка и пред малък пулт с разноцветни копчета и ръчки. А с помощта на инфрачервените лъчи и на радиовълните тези торпили изпращаха пред очите и ушите на човека от хиляди километри разстояние образа и звука на всяко нещо, над което прелитаха през най-гъстите облаци или в най-дълбоките води.
Светозар погледна към пулта на оператора. Там светеха спокойно и топло много зелени лампички, което означаваше, че „очите“, както наричаха тук торпилите, бяха излетели вече на разузнаване. „Къде ли се реят сега?“ — помисли младият българин и като се доближи до оператора, сложи ръка на рамото му.
— Другарю Одон, как успявате да управлявате толкова много очи изведнъж? Няма ли опасност да се блъснат в някоя скала и да се разбият?
Операторът извърна глава към него и се усмихна. Изпъкналите скули на мургавото му лице и дебелите клепачи говореха за неговия монголски произход. Той беше мълчалив човек, вдаден напълно в работата си, но когато го запитваха за нещо от неговата специалност, отговаряше охотно и с големи подробности.
— Не се бойте! — отвърна сега той със своята добродушна, макар и леко снизходителна усмивка. — „Очите“ имат едно електронно приспособление, което автоматически ги отклонява от посоката, щом наближат някое твърдо тяло. Така е абсолютно изключено те сами да се блъснат о нещо. А ако се случи някое твърдо тяло, което има по-голяма скорост от тях, да ги застигне и удари, пак опасността не е голяма, защото тази стъклена обвивка, дето я видяхте, издържа много силни удари.
— Аха. Ами ако термоелементите и атомните батерии се изчерпат?
— Получава се навременен сигнал…
— Не досаждай на човека с профанските си въпроси! Уроци се вземат в извънработно време — подхвърли Бентам от мястото си. — Хайде сядай, че включваме екрана!
Американецът стоеше зад една дълга, отрупана с диаграми и скици маса. Такива маси имаше в просторната зала още няколко и до всяка една седяха вече по двама души, вдълбочени в своята работа. На задната страна се издигаха дълги стъклени рафтове, пълни с книги. Тук бе събрано почти всичко, писано от учените на всички епохи за Антарктика и за шестия континент, наречен Антарктида. Масата на Бентам стоеше най-близо до екрана, който представляваше едно голямо матово стъкло, заемащо почти цялата стена. Тънки синкави черти го разделяха на много еднакви полета, всяко от които не беше по-малко от два квадратни метра. Когато Светозар седна до своя приятел, екранът вече излъчваше белезникава светлина. После квадратите един след друг започнаха да се проясняват. Пред очите на хората заплискаха тежките черни вълни на неспокойния океан.