Един шум, който ставаше все по-силен, внезапно го изтръгна от това състояние. Горе някой блъскаше вратата на клозета, викаше. Джими се изправи с мъка на изтръпналите крака. Те се подгъваха и го боляха като пребити. Залитна към вратата на шахтата. Ръката му хвана дръжката, натисна, задърпа. Металическата врата не помръдна.
Заключена? Това беше така неочаквано, че Джими не намери в себе си сили да реагира. Едно дълбоко отчаяние, в което нямаше място дори за страх, парализира изведнъж цялото му тяло и той отново се смъкна на дъното на шахтата. А през това време горе бяха успели да влязат в клозета. Чуха се тревожни гласове. През прозореца, повече случайно, надникна лицето на момъка, който бе го посрещнал на летището. Той възкликна, извика нещо неразбрано и изчезна. Минутка след това двама души отключиха фаталната врата, хванаха Джими под мишниците и го измъкнаха от шахтата.
— Но как сте паднали вътре? Какво е станало? — питаше момъкът загрижено.
Джими не отговаряше. Не можаха да откопчат от него нито дума. Той се тътреше между двамата и целият му вид беше на човек, комуто вече всичко е безразлично. Въведоха го в една широка стая, чиято белота издаваше специалното й предназначение. Трима мъже в бели престилки скочиха веднага от малките си бюра, направени също така от някаква бяла порцелановидна материя.
— Какво е станало? Злополука?
— Почти. Това е човекът, който пристигна с транспортната ракета. Отгоре на всичко взел, че паднал от клозета в шахтата. Не ми добира ума как е станало това! Той мълчи. Може би сътресение на мозъка…
— Сега ще видим! — каза единият от лекарите.
Той застана пред един дълъг, много дълъг пулт с лъскави копчета и ръчки. Натисна едно, завъртя друго и половината от стената зад пулта, на която имаше дебел стъклен прозорец, безшумно се отмести. Пред очите на Джими, който нищо не разбра от разговора, защото се водеше на руски, се откриха някакви умопомрачително сложни уреди.
— Легнете тука! — посочи му лекарят едно бяло металическо легло всред цялата лъскава машинерия.
Джими продължаваше да седи върху стола, където бяха го оставили. В очите му постепенно се възвръщаше човешки израз и това беше израз на неописуем страх.
— Той изглежда че не знае руски — каза момъкът със златната значка. — Въобще някакъв странен човек! От централата не обясниха нищо. Само да сме се отнасяли внимателно към него и да го следим — той се обърна към Джими на английски: — Хайде, другарю, легнете там. Трябва да ви прегледат.
Атомният човек отново не помръдна, сякаш думите не се отнасяха за него. Тогава двама от лекарите го хванаха решително, вдигнаха го и го пренесоха върху леглото. Положиха върху главата му един металически венец, свързан с електрически проводници. Подобни, по-малки металически гривни нахлузиха и на китките му. Джими се видя вързан и уплетен в цяла мрежа от жици. Стори му се, че са го сложили в някаква екзекуционна машина, като електрическия стол, на който убиваха престъпниците в Америка. Той подскочи от леглото и изрева като ранен звяр.
— Пуснете ме! Не ме убивайте! Всичко ще ви кажа.
— Но какво? Какво ви стана? — засуетиха се лекарите около него.
— Пощадете ме! Моля ви! Аз… всичко…
Лекарите се спогледаха многозначително. След това единият от тях сложи ласкаво ръка на челото му и рече кротко: — После ще ни кажете всичко. Нека сега ви прегледаме! Успокойте се! Трябва да бъдете напълно спокоен! Легнете пак! Бързо ще мине. Само за минутка.
— Какво ще мине бързо? — попита Джими ужасен.
— Прегледът. Нали трябва да видим какво е станало с вас? В шахтата сте паднали, пътували сте с такава ракета… Хайде!
— Няма ли да ме убиете?
Лекарите пак се спогледаха, но този път явно озадачено. Това споглеждане успокои Джими повече от думите им.
— Защо мислите, че ще ви убием? Ние сме лекари. Пък и никой човек няма право да убива другия. Нали така? Но после ще поговорим по-дълго по това.
Натиснаха го внимателно, но властно върху масата и Джими не се възпротиви. Разголиха гърдите му.
— Какъв е тоя странен костюм? Някакви специални дрехи ли са?
— Специални са — прошепна Джими и затаи дъх.
Лекарите се отдалечиха навътре в стаята. Бялата стена безшумно се плъзна и в кабината настана мрак. Джими остана сам с тия студени машини. През ъглите на очите си той виждаше да се мяркат главите на лекарите зад дебелото стъкло на прозореца, което пропущаше твърде малко светлина. Някакъв едва доловим шум изпълни тъмната кабина, ала не се случи нищо и Джими колебливо въздъхна.