Лекарите наведоха глави над дългия човешки ръст хоризонтален екран, който се намираше зад пулта. Ясно очертан, върху него лежеше скелетът на Атомния човек. Беше неподвижен и само гръдният кош се вдигаше бързо, неравномерно.
— По-спокойно дишайте! — прозвуча един глас току до ухото му и Джими Кук се постара да урегулира дишането си. Внезапно нещо се забоде в два от пръстите на лявата му ръка. Той силно изохка, но повече от уплаха, отколкото от болка.
— Нищо, нищо! — каза гласът. — Вземаме ви малко кръв. Хайде сега се обърнете на лявата страна, после на дясната, после по корем.
Джими послушно изпълни заповедта.
Зад стената лекарите съсредоточено обсъждаха резултатите.
— Няма нищо счупено.
— И мозъчна аномалия няма. Вижте кривата!
Върху едно миниатюрно екранче на пулта се въртеше матова лента с четири зигзаги. На друго екранче трепкаха цифри, букви, загадъчни знаци.
— Кардиограмата — нормална. Кръвната картина също. Мускулните биотокове са малко по-слаби, но това се дължи вероятно на преживяното напрежение.
— Общо, тялото е слабо, поизтощено. Тоя човек като че ли дълго е гладувал. Има недостиг на вода и соли в тъканите. Наченки на авитаминоза. Но приказките му говорят за друго. Ще трябва да го пратим в психиатрията. Как може нормален човек да е толкова слаб и изтощен?
Стената се отмести.
— Готово! Прегледът свърши. Нищо ви няма. Малко почивка и силна храна.
Отвързаха го. Джими недоумяваше. Какъв беше тоя преглед? Някакви машини и хоп… готово!
— Искате ли да видите резултатите? Елате!
Единият от лекарите се наведе, отвори едно чекмедже на пулта и измъкна оттам, голям, лъскав картон. Върху него автоматически бяха се отпечатали всички цифри, букви, знаци, късове от мозъчни и сърдечни криви, снимки на скелета и вътрешните органи.
— Ето! Полюбувайте се на своето състояние!
— Но аз… Нищо не разбирам.
— Не сте ли се преглеждали друг път?
— Много пъти. Но така… автоматично…
— Че навсякъде преглеждат така.
Джими предпочете да замълчи, макар да беше на особено мнение.
— Вие преди прегледа искахте нещо да ни кажете?
Атомният човек леко пребледня:
— Не, нищо. Аз само така…
— Какво ви уплаши толкова?
— Не знам. Аз… такова…
— Е, добре. Сега ние ще ви изпратим на едно място, където ще си починете и ще ви прегледат други лекари.
— Моля ви се, не! — трепна Джими. — Нали казахте, че съм здрав? Пуснете ме да си вървя!
— Трябва да питам в централата — каза неочаквано момъкът със златната значка, който беше седял досега на един стол, без да вземе участие в разговора. — Имаме специални разпореждания за него. Дайте ми резултатите да ги покажа! — той взе картона и бързо излезе.
Джими усети как му призлява. Значи специални разпореждания? Най-младият от лекарите донесе отнякъде едно шише и напълни от него цяла водна чаша.
— Изпийте това! Трябва малко да се подкрепите.
— Какво е то?
— Лекарство. Но е добро на вкус.
Джими се поколеба, ала жаждата и гладът, които отново го измъчваха, надделяха. Лекарството имаше дъх на подсладено вино и наистина не беше неприятно. „Значи специални разпореждания? — мярнаха се повторно в съзнанието му думите на представителя на Охраната на човека. — Е, друго и не можеше да се очаква! Но какви ли са те?“
Младият момък със златната значка се върна скоро и оживено заразправя на руски:
— Познайте с кого говорих! Не ще познаете. Лично със самия академик Северски. От централата ме свързаха направо с него. Този човек бил негов пациент. Северски видя резултатите. Остана доволен. Каза само да го нахраним, облечем и да не го спираме, ако не желае да остане.
— Добре — рече главният лекар. — Ние си свършихме работата. Останалото е ваша грижа.
Джими напрегнато се взираше в устните на говорещите, за да долови каква участ му се готви, ала напразно. Момъкът го хвана приятелски под ръка и каза:
— Да вървим! Трябва да си починете, а после ще видим какво ще правим с вас.
Атомният човек отвърна любезно на сбогуването на лекарите и последва водача си, изпълнен с тревожно недоумение. Какво ли можеше да означава всичко това?
— Поседнете тук! Трябва да извикам кола — рече момъкът и изчезна зад една врата.