Намираха се в широкия хол, който бяха прекосили при пристигането му. Джими веднага откри изхода. С разтуптяно сърце той се огледа и бързо закрачи покрай сградата. Сви около ъгъла, видя, че никой не го следи и хукна по широкото и равно шосе. Необикновено бързи, разноцветни автомобили безшумно го задминаваха. Някои намаляваха и водачите им, подали глави през прозореца, му правеха знаци, с които го канеха да се качи при тях, щом толкова бърза. Джими мълчаливо отминаваше, но по едно време съобрази, че не ще е зле да влезе в някоя от тия коли. Преследвачите биха изгубили следите му. Една малка остроноса спортна кола внезапно се отдели от общия поток и спря пред него. Караше я млада русокоса жена. Джими прие поканата и без да продума, седна до нея. Колата веднага потегли. Младата жена състрадателно поглеждаше към новия си спътник и се мъчеше да го заговори на различни езици. Джими, който беше се качил именно защото видя, че жената е сама, упорито мълчеше. Изведнъж му хрумна да се престори на глухоням. Дори когато жената го запита дали говори английски, той само несръчно махна с ръце и произнесе няколко неприятни гърлени звуци.
— Ах, какво нещастие! — възкликна жената. — Нима науката е безсилна да помогне?
Джими невъзмутимо гледаше пред себе си, зарадван вътрешно на оригиналното си хрумване, което го избавяше от неудобни въпроси. Когато колата навлезе в града, жената наново се обърна към него и като си помагаше с белите изящни ръце, попита го къде иска да го остави. Джими помисли малко, после й даде знак да спре. Поклони се, избъбра нещо неразбрано и слезе.
Одеса се разкри пред него с необикновена хубост. Той не беше предполагал, че някъде по света може да има такива красиви градове. Навсякъде паркове, цъфнали градини, улиците широки, широки и чисти като огледало, обградени с двадесететажния венец на сградите, блеснали в мрамор и стъкло. Часове наред Джими се скита от улица в улица, присядаше уморен на някоя пейка и се любуваше на непрекъснатия поток от великолепни автомашини, на редките пешеходци, които до един бяха облечени в скъпи дрехи. Хората бяха все едри, много по-високи от него и охранени.
„Тия хора не живеят лошо“ — мислеше той, като леко зъзнеше.
Слънцето грееше, ала беше твърде хладно като в ясен зимен ден. Джими не знаеше колко е часът, защото задигнатият часовник показваше някакво съвсем глупаво време. В стомаха му отново заговори гладът и не даваше спокойствие на мислите му. Откъде се взе и този неутолим глад? Може би от болестта? Както и да е, трябваше да се намери нещо за ядене. Той спря пред входа на един голям ресторант. С ръце в джобовете, сгушил се зиморничаво, дълго гледа вътре, но не посмя да влезе. И тъкмо когато се накани да продължи своята безцелна разходка, някой го хвана за лакътя. Трепна уплашено и се обърна. Един най-малко с половин метър по-висок от него човек, с мургаво азиатско лице го гледаше втренчено, заклати укоризнено глава и сърдито му заобяснява нещо. Джими пак прибягна до спасителната преструвка. Човекът, на чийто ревер той с уплаха забеляза познатата вече златна значка, се изненада, но не го остави, а енергично го задърпа за дрехите, като сочеше, ту тях, ту другите минувачи, ту слънцето, ту се мъчеше да изобрази треперене. Джими нищо не разбра от бурните му жестикулации. Тогава човекът го хвана под ръка и го помъкна със себе си. Джими усещаше неудържимото желание да избоксира самонатрапилия му се водач в стомаха и да побегне, ала се страхуваше, че от това може да стане по-лошо за него и се остави да го водят. Влязоха в един магазин за дрехи. Продавачът веднага се спусна услужливо към тях и между него и човека със златната значка се завърза оживен разговор. Ако Джими разбираше руски, неговото учудване би било още по-голямо.
— Чудак някакъв! Имаме нареждане да го наблюдаваме. Веднага го познах. — Глухоням е изглежда, но това не му дава право да ходи така облечен. От един час го гледам. Трепери от студ, а не си вземе топли дрехи. Пък и откъде ли е измъкнал тия стари парцали? Дайте му там нещо по-хубаво да не загрозява улиците!
— Разни хора има — потвърди мъдро продавачът. — Не знам, лошо ли са възпитани, но понякога проявяват много странен вкус. Мислят си, че като са свободни граждани, могат да ходят облечени с каквото си искат. Според мене в конституцията трябва да влезе като основен закон правилото, че всеки е длъжен да прави всичко възможно, за да бъде приятен на хората.
— Точно така, точно така! А защо не излезете със статия по този въпрос? Направете предложение!
— И ще направя, ще видите! — каза продавачът.