Той извади няколко разноцветни костюми и ги разгърна пред Джими. Кафяви, тъмносини, гълъбовосиви — прекрасни десени от фина неизвестна материя. Джими се дръпна уплашено и със средствата на глухоням се опита да обясни, че няма пари. Вдигаше рамене, разперваше ръце, търкаше палеца с показалеца, както когато се отбройват монети, и клатеше отрицателно глава. Двамата го гледаха известно време в недоумение, после човекът със значката решително свлече дрехата от гърба му. Като видя, че протестите не помагат, Джими се предаде и влезе в кабината за преобличане. Скоро в многобройните огледала се заобръща с плахо самодоволство един напълно преобразен човек.
— Аха, това е вече друго! — потупа го по гърба продавачът.
Джими нищо не разбра, но все пак стисна благодарствено ръката му и зачака да види какво ще стане. Продавачът му помогна да облече и едно бежово пардесю, огледа го внимателно от всички страни и като остана доволен, любезно се сбогува с представителя на Охрана на човека. За плащане въобще не стана дума. Това съвсем обърка Атомния човек. Той погледна слисан ту единия, ту другия. После човекът със златната значка го хвана под ръка и го поведе към изхода.
На улицата Джими съобрази, че това може би е някаква форма за социално подпомагане на бедните и без колебание се обърна към неочаквания си благодетел. Потърка с ръка стомаха си, посочи устата и запреглъща, изблещил очи. Златната значка се ухили весело. След малко той го въведе в един разкошен ресторант, поговори тихо с келнерката, побутна Джими към една празна маса и му протегна ръка за сбогом. На тръгване той му се закани шеговито с пръст, ала Джими не му обърна внимание. По-важно за него сега бе, че щеше да утоли най-сетне измъчващия го глад.
„Виж ти, да си глухоням не било лошо — каза си той с насмешка и налапа една едра пилешка кълка. — Ако знаеше тоя наивник кого храни и облича…“
Не след дълго, облечен и заситен, Джими отново заскита из града. Чувствуваше се добре и мислите му станаха по-светли. Сега минувачите не го заглеждаха както преди, а и агентите на ОЧ по-трудно биха го познали. Дрехите, макар и с чудновата кройка, му отиваха и той с удоволствие разглеждаше своето отражение по витрините. Все пак въпреки неочакваната гостоприемност на Одеса, трябваше да помисли за напускането й. Той дълго се лута, докато успя най-после да налучка пътя за пристанището. Отправи се нататък с надеждата да намери начин да продължи своето странно пътешествие.
Като съзря първите параходи, Джими спря в крайбрежната градинка и избра една пейка, откъдето можеше по-лесно да се наблюдава. Видът на параходите го изуми. Явно пътнически или транспортни кораби, те бяха десетина пъти по-големи от най-големия американски самолетоносач и повече приличаха на плуващи многоетажни сгради с големите прозорци и веранди, с равните облицовани покриви, по които играеха деца и се разхождаха весели хора.
„Тия болшевики — помисли Джими с тъга — изглежда живеят със своя социализъм доста по-добре от нас, щом имат такива параходи и могат да те обличат и хранят без пари…“
Всичко, което бе успял досега да забележи, а то не беше много поради паническия страх, който често заслепяваше очите му, го караше сега не само да се учудва, а направо обръщаше надолу с главата представите му за комунистите, за онези, които според него искаха да погубят света. Той не можеше да скрие от себе си, че много неща му харесват, че дори би останал да живее тука, ако не беше, от една страна, тая Охрана на човека, а от друга страна, американското разузнаване, което лесно би могло да го открие и още по-лесно да го премахне като предател.
На много места по безкрайните кейове дълги върволици хора се качваха в параходите, които един след друг даваха звучни сигнали и с необикновена бързина напускаха пристана. Нямаше смрадливия пушек на нюйоркското пристанище, нямаше неговия невъобразим шум и вековна мръсотия. Тук всичко беше чисто и светло, както бе чист, светъл и чудно красив целият огромен град. Джими стана от пейката и бавно, с озъртане се упъти към най-близкия вход на морската гара. Колкото и да се взираше, не можа да открие никъде униформите на пристанищната полиция или митническите чиновници. Само тук-таме из навалицата се мяркаха хора със сини като морето дрехи и златни копчета, ала това сигурно бяха моряци. Той попадна в гъстия поток от хора и бе повлечен през централната сграда по дълги мраморни коридори и ослепителни, просторни като футболни игрища, холове. Навсякъде блестяха светлинни надписи, пъстри плакати рекламираха тропическата природа на чужди страни. Някъде Джими успя да прочете Нюйорк, но не разбра за какво се касаеше. Някой доста силно го блъсна с лакът в гърба. Той се обърна, готов да наругае, ала зад него стоеше един огромен, до черно изпечен от слънцето мъж, с буйни и гъсти къдри на главата, който изсипа бързо куп неразбрани гръмогласни извинения. Джими само повдигна сърдито рамене. Мъжът продължаваше да му говори. Изведнъж той се прекъсна и го запита на английски: