— Ама вие не говорите ли руски? Закъде ще пътувате?
— Не съм решил още, но по възможност някъде по-далеч от вас.
— Не ми се сърдете! — загърмя отново мъжът, който беше истински великан в сравнение с Атомния човек. — Без да искам, ви блъснах. Нали виждате размерите ми? Отвикнал съм от такава хорска блъсканица. Слушайте! Ако нямате предвид нещо по-добро, тръгнете с мен! Очаква ме една превъзходна компания. Обещавам ви три дни такова веселие, каквото само българите умеят да правят.
Великанът прегърна Джими през раменете и го помъкна по едно от разклоненията на човешкия поток. Джими опита да се освободи, ала това беше невъзможно. Раменете му бяха заклещени като в менгеме. Тоя мъж притежаваше навярно исполинска сила.
— Не, няма да ви пусна! Забелязах, че сте свободен. Зяпахте по надписите и се чудехте накъде да тръгнете. Сигурно сте в отпуска, нали? И аз също — гръмката и весела речовитост на тая човешка грамада зашеметяваше и покоряваше. — Един мой приятел се жени. Виждали ли сте българска сватба? Не, нали? Вие женен ли сте? Не? Ако ви хареса, ще ви оженим за българка. Ха, ха, ха! Не се противете, моля! Не се противете!
Бяха излезли вече на каменния кей. Джими реши, че не е зле да се сприятели с тоя добродушен веселяк, който можеше да му бъде в помощ. Заедно с по-малка групичка от хора двамата се отправиха към едно дребно корабче с формата на дълъг суджук.
— По-бързо се качвайте, моля! — подканяше един човек с тъмносини дрехи и златни копчета.
Джими премина по тесния мостик със свито сърце, ала никой не му поиска паспорт. Зад гърба им мостчето автоматически се вдигна.
— Моля всички да се приберат вътре! — подкани отново човекът със сините дрехи.
— Бих искал да остана вън. Става ми лошо, когато пътувам по море — рече Джими на своя водач.
— Не може. Ще потъваме. А долу няма да ви стане лошо.
— Как ще потъваме?
— Така, ще плаваме под водата.
— Но това подводница ли е?
— Разбира се, не виждате ли? Какво ви е, приятелю, та гледате на всичко, като че ли за пръв път го виждате?
— Нищо, нищо! — смутолеви Джими.
Чудната подводница бързо се отдалечи от брега. Люковете се затвориха и тя като огромен делфин се гмурна сред вълните. На мястото, където потъна, се образува буен водовъртеж…
В същото време по визофона се водеше следният разговор:
— Хей, Еди! Обаждам се от Одеса — викаше Светозар Лазов. — Пак изпуснах Атомния човек. Това е просто някакъв фантом!
Едуард Бентам се засмя:
— Не се ядосвай! Пътят му е към Нюйорк. Там ще го намериш.
— Но на мен сега ми е най-интересен.
— Не си прави зрелище от хорските нещастия, момче! Да не мислиш, че на него му е леко сега?
— Знаеш, че това е научен интерес…
— Да де, да де! Какво мислиш да предприемеш по-нататък?
— Ще прескоча до София да се видя с Лина. През това време, вярвам, ОЧ ще го открие отново.
— Като стигнете до Нюйорк, обади ми се! Може да взема отпуск и да дойда. Да си призная, мъчно ми е за тоя човечец — рече Бентам. — Хайде поздрави момичето! Желая ти успех!
На дъното
Джими Кук не предполагаше какъв интерес се надига към неговата личност по целия свят. Историята за открития под ледовете човек беше се промъкнала вече в списанията и вестниците. Тънкият усет на журналистите долавяше бъдеща сензация в опитите, които световноизвестният академик Северски и други видни физиолози правеха над трупа. Мълвата за съживяването на човека бързо достигна до ушите им, но те не смееха още да я публикуват, защото учените мълчеха. А те бяха решили, че съживеният човек трябва по-напред да се подготви и тогава да му се разкрие истината, която можеше да се отрази зле върху душевното му състояние. И те продължаваха да мълчат въпреки настойчивата обсада на журналистите, които непременно искаха да узнаят какво е станало с намерения труп. Светозар Лазов беше официално натоварен да се сближи с него и да го подготви, но Охрана на човека временно изгуби следите му на одеското пристанище.