— Как се чувствуваш? — запита го Дино, като едва успя да настани могъщото си тяло на възглавницата до него.
— Щом виното е добро, и аз съм добре.
— Това е отговор. Браво! А как намираш моите приятели?
— Онова момиче кое е? — попита с възможно най-равнодушен тон Джими. — Онова там, което говори с младоженката. Не се обръщай така нетактично, де.
Дино се разсмя и съвсем непринудено се огледа.
— Аха, Марина. Е, приятелю, няма що, имаш добър вкус. Това не е момиче, а жив огън. Все пак аз съм огорчен. Надявах се да харесаш някоя българка. Марина само наполовината е българка. Другата й половина е твоя землячка.
— Не съм казал, че я харесвам — намръщи се Джими.
— Тия работи не е нужно да се казват. Това момиче, знаеш, е с малко особен характер. Има една стара българска поговорка: „Ни се води, ни се кара“. Такава е Марина.
— Не разбирам защо ми разправяш тия неща.
Дино пак се засмя:
— Така, като предупреждение.
— Другата й половина, казваш, била моя землячка?
— Да, баща й е американец. Видна личност. Председател на градския съвет в Нюйорк.
Джими опули очи. Какво разправяше тоя българин? Какъв съвет! Ето че пак се натъкна на нещо напълно неразбираемо, на нещо тайнствено и непонятно, част от оная действителност, която толкова време вече го плашеше. Какво става с него? Побъркал ли се е, или пък онова проклето лекарство уплита мозъка му в загадки, налага му една чужда воля, която иска да сломи трезвия му американски разсъдък? Подводници, подводни клубове, атомни цепелини, макар и невероятно, би могло да се приеме. Техника! Но тия странни думи, които употребяваха всички? Тия любезни хора, които до един така свободно и безстрашно говореха английски? Тая празнина в спомените му от момента, когато попадна под леда, до събуждането му върху болничната маса? Не, по-добре да не пита! Винената мъгла се мотаеше в главата му и можеше да го издаде.
— Какво ти е? Май че те хвана любовната тъга — рече Дино.
— Глупости! Сигурно почвам да се напивам. А как е попаднала тая Марина тук?
— Дошла е за сватбата. Тя, мисля, е съученичка на младоженката.
— Аха.
Джими замълча известно време. Мислите му се люлееха тъжно и безсмислено, като голите клони на дърветата в мрачен есенен ден. Една сива, безименна мъка се разстилаше в гърдите му.
— Ще вървя да спя — каза той. — Уморен съм.
С несигурни стъпки той се отправи към спалнята, усещайки в гърба си забулената насмешка на Маринините очи.
Вторият ден продължи с още по-буйно веселие, изпъстрено с остроумни и забавни игри. Брачната церемония се повтори, но сега големият салон представляваше дъното на океана. Изкуствени водорасли се виеха покрай стените. Големи риби, раци, миди плуваха из синкаво осветения въздух, вързани на невидими нишки. За столчета служеха едри коралови буци, кой знае откъде пренесени тук в Черно море. В единия край на салона се издигаше голям трон, поставен върху гърба на гигантска костенурка. На трона седеше Нептун, богът на моретата и океаните, господарят на морските бури и ветрове. Той държеше в ръка легендарния си тризъбец и напълно приличаше на онзи Нептун, когото Джими още като дете беше виждал в илюстрациите към „Одисеята“. Цялата компания беше също така маскирана. Залата гъмжеше от най-разнообразни морски чудовища. Делфини с широки глави гонеха дългокосите русалки, люспести тритони се бореха с многоглави змейове. Единствен Джими седеше мирно на едно коралово столче и любопитно наблюдаваше веселата бъркотия. Внезапно Нептун удари с тризъбеца три пъти и залата се умълча. Неговата свита се струпа около трона.
— Верни мои раби, граждани на подводното царство! — започна морският бог с гръмовен глас. — Вашите другари, русалката Светломира и тритонът Люлин пожелаха по подобие на обикновените смъртни човеци да се свържат за цял живот в едно семейство. След като се посъветвах с моя брат всемогъщия Юпитер Гръмовержецът, аз реших да им дам своята благословия. Да излязат напред!
Свитата се размърда и с шепот и сподавен смях избута двамата младоженци пред трона.
— Тъй като това за пръв път се случва в моето царство — продължи строго морският бог, — за назидание на другите аз реших да ги накажа, като им отнема безсмъртието и вложа в гърдите им обикновени човешки сърца.
Тритонът и русалката изпискаха и се хванаха за ръце.