— Не бъди паламуд! — извика му русалката и побягна.
Джими скочи след нея. Виното и обещаващата закачка го накараха да забрави къде се намира. Русалката се виеше около мраморните колони, развяваше воала си, провираше се хитро между танцуващите. В един от тъмните ъгли на голямата зала той успя да я настигне. Задъхана и поруменяла, тя се отпусна в ръцете му. Ала в този момент нещо здраво се обви около неговия врат, притисна гърдите му в железен обръч. Джими с ужас видя едно черно безформено туловище, което размахваше и сплиташе множеството дълги, гъвкави пипала.
— Аз съм октоподът на гузната съвест — заговори чудовището, като продължаваше твърде болезнено да стиска гърлото на Джими. — Лекомислието се наказва с удушване.
Девойката засрамено наведе глава, освободи се и избяга. Октоподът прибра пипалата си и се дръпна в очакване. Джими, разтреперан от яд, едва се сдържа да не се нахвърли върху неочаквания си съперник. Помъчи се да се усмихне, но устата му се разкривиха в кисела гримаса.
— Не се сърди, братко! — рече октоподът. — Може да е за хубаво.
Джими неочаквано съзря до един от мраморните стълбове ефирния образ на Марина и сърцето му се отпусна. Стори му се, че тя го гледа с укор. А ако тя е изпратила този октопод от ревност?
— Нищо, нищо, брате октоподе! Благодаря ти, че ми помогна да се опомня — отвърна той весело и бързо се върна при масата.
Тук той изпи на един дъх чаша вино, събра кураж и се отправи към Марина. Девойката смело посрещна погледа му. Дори първа започна разговора.
— Как сте? Искате ли да танцуваме?
Джими не очакваше такова посрещане и преизпълнен от щастие, сложи ръка на тънката й талия. Валсът и прозрачния воал, който обгръщаше стройното, гъвкаво тяло на момичето, още повече го замаяха. Марина беше наклонила глава и го гледаше открито и доверчиво. Пръстите и леко потръпваха в дланта му. Джими стана по-дързък:
— Вие ли изпратихте октопода? — запита той хитро.
— Да.
Той се сконфузи и замълча. Нейният прост и безискусен отговор го обезоръжи.
— Но аз изпратих и русалката — добави усмихната Марина.
— Хъм, значи паламудът съм аз? — обиди се Джими.
— Не, не сте паламуд. Но изглежда сте лекомислен.
Валсът опря. Джими продължаваше да мълчи със страдалческо изражение на лицето. О, той умееше да трогва моминските сърца!
— Хайде да се поразходим! — предложи девойката и го хвана под ръка.
Минаха през няколко салона и спряха в една отдалечена стая, чиято външна стена беше прозрачна. Зад нея трепкаха отблясъците на водата. Няколко рибки се стрелнаха близко до стената и изчезнаха в подводния мрак.
— Още ли не ви е минало? — попита Марина. — Не е хубаво да се сърдите толкова дълго, когато ви казват истината. Не ви ли е учила майка ви да бъдете самокритичен?
Джими не си спомняше майка му да го е учила на такива работи, но той сега и не мислеше за това. Той не мислеше въобще за нищо. Близостта на момичето и виното бяха размътили главата му. Той се обърна решително към нея, срещна тъмните й очи, които немирно искряха, и задъхало прошепна:
— Аз ви обичам, Марина!
Миглите на момичето сепнато затрепкаха, но то веднага се овладя.
— Това не е ваша заслуга и не ви дава право на нищо. Нека да говорим за друго! Разкажете ми нещо за себе си!
— Марина! Вие ме обвинявате в лекомислие, а не се ли отнасяте сама лекомислено към мене?
— Съвсем не. Вие сам разбирате, че аз искрено желая да станем приятели. Ние се познаваме едва от вчера, нали? Е, добре, аз още не съм разбрала собствените си чувства, а вие искате вече да вярвам на вашите думи.
Джими съвсем се обърка. Той беше срещал през живота си много момичета, ала никоя не бе му творила така открито и естествено. Марина сякаш разбра състоянието му и отново го хвана под ръка:
— Нека отидем да танцуваме! Очевидно, сега няма какво повече да ми кажете.
До късно през нощта те танцуваха все заедно, така че другите младежи започнаха да им подхвърлят шеговити забележки. Джими беше очарован. Нещо повече, той бе смаян от изящното остроумие и култура на тази девойка. Почувствува се до нея жалък и нищожен. Тя му говореше за музика, за литература, за живопис. Споменаваше имена, които той никога не бе чувал. За да участвува в разговора, той подхвърли веднъж, че много обича Бетовен, и дълго после се страхуваше да не го запита за някое негово произведение, защото освен музикалните ревюта на Бродуей и филмовите шлагери не помнеше да бе слушал друга музика. Много от това, което Марина му разказваше, беше съвсем извън границите на неговите способности да го разбере и той предпочиташе само да мълчи и сегиз-тогиз дълбокомислено да поклаща глава. Преди той нямаше лошо мнение за себе си, ала сега бе погълнат от грижата да прикрие своята некултурност. Момичето необикновено много му харесваше и глупаво щеше да бъде, ако го изпусне само заради това, че не разбира от изкуство. Така този ден донесе едно ново силно вълнение, което дълго не му позволи да заспи и което щеше и занапред да играе важна роля в неговия фантастичен втори живот.