Странният лов
— Ще ходим на лов. Нямаш представа как се радвам! — викна Дино на другата сутрин, след като се събуди и блажено се протегна в кревата. — Ти обичаш ли лова?
— Какво ще ловим? — попита недоверчиво Джими.
— Риби, раци… Каквото ни попадне.
— Аз не съм участвувал в ловене на риби, но съм виждал как ловят рибарите. Твърде сложна работа, мрежи, лодки…
— За какви мрежи и лодки бълнуваш, бе брат? Ще ги ловим с ръце, с харпуни.
Джими съзна, че отново някак представите му за различните неща не се схождаха с представите на тия хора около него, и благоразумно замълча. Станаха и отидоха да закусват. В залата цареше трескаво оживление.
— По-бързо, другари! — подканяше всички младият момък, който ръководеше цялото празненство. — Не ни оставяйте да чакаме! Скафандрите за мъжете са в зала номер пет. Обличайте се по-скоро! След половин час тръгваме.
Марина, бодра и неизменно весела, поздрави Джими.
— Как сте? Добре ли спахте?
— Благодаря. Не особено добре: сънувах ви — отвърна многозначително Джими.
Девойката се засмя.
— Нищо. В замяна на това сега поне ще се налудуваме от сърце из водата. Лошите сънища ще отплуват и ще остане хубавото приятелство. Нали така?
— Да — каза Джими неопределено и със смътно предчувствие в душата. За какво лудуване говореше тя? Той не беше особено добър плувец.
— Аз отивам да се облека и ще дойда да ви взема. Нека излезем заедно, защото после трудно ще се намерим!
Двамата проследиха с очи грациозно отдалечаващата се девойка, после Дино го сръчка заговорнически:
— Хайде гълтай по-бързо!
След закуската се отправиха към другата зала. Още на вратата Джими почувствува как краката му се подкосиха. Вътре мъжете сръчно и нетърпеливо навличаха върху себе си някакви бели металически дрехи. Това явно бяха водолазни скафандри, макар Джими никога да не бе виждал такива. Някои, облечени вече, тромаво се разхождаха наоколо, приличащи на древни рицари или на човеци от фантастични романи. Костюмите бяха направени от пръстеновидна металическа тъкан, гъвкави и не изглеждаха да са твърде тежки. Прозрачни стъклени шлемове покриваха главите на хората.
— Избери си по мярка! Ей там са свободните скафандри! — подкани го Дино, ала той не помръдна. Българинът забеляза необикновената бледност на лицето му и се наведе над него.
— Хей, Джими, какво ти е? Защо стоиш така като истукан?
Джими преглътна, ала не успя да произнесе нито звук.
— Лошо ли ти е?
— Да.
Дино го изгледа продължително и сниши гръмкия си глас:
— Слушай, братко, ти май не си обличал досега скафандър?
— Не съм — призна Атомният човек.
— Е, значи ще ти бъде по-интересно. Няма какво да се правиш на болен! Не предполагам да си толкова страхлив. И откъде само се извъди такъв? Ако те разбере Марина, така ще те осмее, че ще ти се прииска да се хвърлиш и без скафандър в морето. Хайде ела, аз ще ти помогна да се облечеш и ще ти обясня всичко! Не е толкова страшно.
— Моля ти се, остави ме! Наистина ми става лошо — удари Джими на молба.
— Бъди мъж, бе човек! Ето и Марина идва. Стегни се!
Джими трепна. В залата, като леко се клатушкаше, влезе един тъничък водолаз. Зад стъклото на шлема наистина сияеше лицето на девойката.
— Още ли не сте готови? — нейният глас звучеше тихо и приглушено.
— Маринче, този момък никога не е обличал скафандър и трябва по-напред да му обясня всичко.
Дино не каза нито за страха, нито за мнимата му болест. Девойката извади от пояса си един ключ, пъхна го някъде в бронята на гърдите си и откачи шлема. Тъмните й коси се разпиляха в безреда.