— Пускай се!
Джими също заплува с непохватни движения, премести ръчката на мотора, която се намираше на широкия металически пояс, на първа скорост и последва храбрата си учителка. Водата тук на петдесетина метра дълбочина беше почти неподвижна. Само зеленикавите отблясъци, които проникваха от повърхността, ту се люлееха, ту се пръскаха ветрилообразно и показваха, че морето си живее своя обикновен неспокоен живот, изпълнен с милиарди същества и вечно движение. Рояци пъстри рибки бягаха, подплашени от прожекторите и шума на витлата. Голям морски хищник прекъсваше своя лов и спрял на безопасно разстояние, в недоумение гледаше странните същества, които се гонеха из неговите ловни простори. Но те не му обръщаха внимание.
— Как се чувствуваш? — викаше Марина някъде отдалеч.
— Отлично — осмели се да каже Джими.
Той все не можеше да я догони. Страхуваше се да пипа много често ръчката за управление, за да не предизвика с неумението си някоя повреда. По едно време дори изгуби от очи водачката си и сякаш изведнъж тези огромни пластове вода се сгромолясаха върху страхливото му сърце. Та и имаше ли нещо по-ужасно от това, да останеш сам, безпомощен сред тази безкрайна водна пустиня? Той не беше безпомощен, защото науката бе го облякла в една надеждна броня, ала страхът сковаваше разсъдъка му и той изпитваше усещанията на човек, който сънува кошмарен сън, съзнава смътно, че всичко е само сън и му се иска да се събуди, за да свършат кошмарите, все не успява да се изтръгне из лапите им. „Не е ли това само сън?“ — питаше се Джими за кой ли път през тези няколко дни и продължаваше да плува в една посока, като с отпаднал и отчаян глас се провикваше:
— Марина, къде си?
— Тук съм — смееше се девойката. — Върви, върви напред! Аз те чакам. Ела да видиш какво чудовище хванах!
Джими съзря изгубените светлини на Маринините лампи и бързо се насочи към тях. Този път тя наистина го дочака. Стоеше в една падинка, хлътнала до колене в тинята, и разтваряше с някого.
— Чакай де, миличък! Чакай, какво се бориш толкова? Не знаеш ли, че по-силно животно от човека няма? Това и в букварите го пише.
Джими пристигна запъхтян и изпотен, сякаш бе изминал цялото разстояние в бягане, а не беше се носил на крилете на мощния мотор. Той спря витлото и бавно се спусна до Марина. Краката му веднага затънаха в меката, хилядолетна утайка на дъното.
— Гледай, гледай!
Девойката държеше в едната си ръка едър, повече от половинметров рак, който отчаяно се мъчеше да се освободи, като застрашително размахваше големите си ножици. Ръката на момичето го беше хванала обаче през задната част на дъгообразното му бронирано тяло и той не можеше да я достигне.
— Помогни ми! — помоли Марина. — Тежък е. Отмаля ми ръката.
Джими с отвращение посегна към грозното черно животно и в същия миг уплашено извика. Дясната ножица на рака сграбчи пръстите му и ги стисна с неимоверна сила. Той усети как изпукаха ставите му, смачкани от острата болка. Марина се засмя.
— Хей, момче, така ли се хващат раци?
Джими замята ръката си, ала омарът се беше вклещил здраво и нямаше намерение да го пусне.
— Ще ми счупи пръстите — охкаше Джими. — Какво да правим?
— Потърпи! — продължаваше да се смее девойката, — като се върнем, ще го потопим във вряла вода, както се варят раци, и той ще те пусне.
— Ти се шегуваш, но на мен съвсем не ми е до смях.
— Разбрах.
Тя извади от пояса си тънка, остра кама, провря я в ножицата на рака и я завъртя. Омарът освободи ръката на Джими. Девойката отново подхвана бранещото се животно и ловко го натъпка в гумената торба, която висеше през рамото й. Атомният човек разглеждаше пострадалите си пръсти и с болезнени гримаси се мъчеше да ги раздвижи.
— Хайде да се прибираме! — предложи той колебливо.
— Защо бързаш? Омарът ли те изплаши?
— А не. Тука колко ли е дълбоко? — отклони Джими неприятния разговор.
— Погледни лявата си ръка и ще разбереш!
Той вдигна ръка пред лицето си. Малко над китката един до друг стояха циферблатите на няколко дребни механизми. Единият явно беше часовник. Стрелката на втория лежеше върху цифрата сто и пет.
— Сто и пет метра? Толкова ли е? — почти извика той и почувствува студени тръпки по гърба си.
— Точно — отвърна Марина. — Харесва ли ти тук?
— Хъм. Тая дълбочина не е ли опасна?
— Не е. В Черно море за съжаление няма никакви опасности. Миналата година ходихме на лов за акули край един коралов атол в Тихия океан. Знаеш ли колко интересно беше? Един мой приятел без малко щеше да загине. Като го налапа една акула през краката, че като го помъкна, едва я застигнахме. Бронята издържа, но единият крак беше счупен.