От хладния здрач на морското дъно или от разказа на девойката на Джими му стана студено.
— Не е ли по-добре да се върнем?
— Та нали още нищо не сме хванали? — възмути се Марина. — Другите ще ни се смеят. Хайде!
Тя отново подрипна и витлото бързо я понесе из тъмните водни селения. С тръпнещо сърце Джими се принуди да я последва. В ушите му тихо и равномерно зумтяха далечните сигнали на подводната станция. Дъното остана дълбоко под тях, загубено в мастилен мрак. Ставаше все по-светло. Водата беше жълтозелена, а над главите им блестеше огряната от слънцето морска повърхност. Марина непрекъснато бърбореше и се шегуваше, а Джими със страхлива съсредоточеност гледаше пред себе си и мълчаливо отминаваше нейните закачки. Така те плуваха около половин час все в права посока, когато изведнъж едно грамадно лъскаво туловище пресече пътя им. Девойката извика радостно и с бясна скорост се стрелна след него. Скоро тя застигна рибата, която неспокойно удари с опашка и се спусна надолу. Марина запали само шлеменния прожектор и я последва. Започна една странна и упорита гонитба. Изплашената риба, която беше дълга не по-малко от три метра, ту се гмурваше в черната тайнствена мъгла на дълбините, ту рязко се вдигаше нагоре до самата повърхност. Силните й плавници я носеха с бясна бързина и Марина, колкото и да блъскаше ръчката на мотора, опашката оставаше далече пред нея. Девойката, запалена от ловджийска страст, имаше само един избор: да измори рибата и с хитрост да се доближи до нея. Ала могъщото водно животно не се изморяваше лесно тук, в родната си стихия, и преследването продължаваше с неотслабващи сили. Амбициозното момиче забрави и за своя приятел, и за това, че не трябваше да се отдалечава много от клуба. Като същински самолет летеше то над подводни хребети и долини, над неизвестни плитчини, покрити с гъсти гори от водорасли. Някъде далече, далече зад нея отчаяно хленчеше гласът на Атомния човек.
— Марина, Марина! Къде си? Не ме оставяй сам!
После той утихна. Моторът работеше равномерно с пълна мощност. Колко време беше минало? Може би час, може би повече? Рибата видимо ставаше все по неспокойна. Опашката й ту зачестяваше в своите удари, ту изведнъж замираше.
— Аха! Уморяваш се, миличка — говореше й девойката. — Още малко и ще ми паднеш в ръцете.
Тя угаси прожектора, за да не я плаши. Бяха отново изплували в по-плитки води и наоколо стана светло. Марина с трепет разбра, че разстоянието между тях се скъсява. Рибата, която навярно почувствувала умора, също искаше да си послужи с хитрост, внезапно рязко сви наляво и неволно се оказа току пред лицето на своя преследвач. Девойката светкавично протегна тънкия ствол на харпуната и натисна спусъка, веднъж, два пъти. Двете остри ножчета се забиха зад хрилото на рибата. Тя трепна като зашеметена, после, обезумяла от болка и страх, диво се замята. Ала ножчетата бяха се забили дълбоко в меката й плът, а острите им разклонения не позволяваха да излязат. Марина едва удържаше с две ръце харпуната и разпускаше докрай макарата. Тя знаеше, че найлоновите въжета, които свързваха ножчетата с харпуната, са здрави и се боеше само да не я изпусне. Цял облак кръв бликна от раненото тяло на рибата и девойката престана да вижда, но нямаше възможност да запали прожекторите. Тя помисли, че може би трябва да се обърне и да даде заден ход с мотора, за да повлече своя противник след себе си, но се боеше да не се изтръгнат ножчетата и затова се остави да бъде влачена на буксир. Рибата слизаше все по-надолу и по-надолу. Каква ли е тук дълбочината? А ако я завлече така на повече от двеста метра? Тогава страшното налягане на водата щеше да сплеска бронята на скафандъра и щеше да погребе завинаги и ловеца, и неговата жертва. Марина не беше страхлива и предпочиташе да умре, отколкото да остави неизпълнено докрай нещо, с което се е захванала. Но тя, както повечето момичета на своето време, които израстват сред спорт, обкръжени от най-висока техника, беше надарена с бърз ум, пресметливост и съобразителност. Тя веднага реши, че това не е дълбоководна риба. Спомни си още думите на отговорника на клуба, който им беше казал, че в Черно море под триста метра дълбочина поради някакви отровни разтвори няма никакъв живот. Наистина циферблатът на дълбокомера не се виждаше, наоколо цареше пълен мрак, но харпуната не се тресеше вече така в ръцете й. Животното беше навярно омаломощено и може би сега просто потъваше. Марина долови едно моментно разслабване на въжетата, ловко се обърна и като притисна дългия ствол на харпуната между краката си, даде отново пълен ход на мотора. Рибата подскочи още няколко пъти с последни сили, ала мощният мотор неудържимо я теглеше вече нагоре. Скоро тя съвсем утихна. Марина въздъхна облекчено. По шията си усещаше студения гъдел на потта. Ръцете и бяха отмалели. Отмаляло беше и цялото й тяло, уморено от напрегнатата борба. Тя освободи предпазливо едната си ръка и запали всички прожектори. Къде ли се намираше? Сигурно много далеч, защото сигналите на клуба не се чуваха. Сега тя се сети и за Джими. Горкият, какво ли прави самичък в морето? Може би не трябваше да се увлича така и да го изоставя. Все пак той за пръв път облича скафандър. Но нека! Той изглежда голям страхливец и това ще му бъде добър урок. Въпреки това в сърцето й трепна съжаление. Дано другите да са го намерили! А сега накъде? Стрелката на компаса неизменно показваше север. Когато излязоха от клуба, те поеха в западна посока, но накъде беше я замъкнала гонитбата на рибата?