Девойката заедно с тежкия си товар изплува на повърхността и вдигна глава. Слънцето светеше ниско над хоризонта. Бряг не се виждаше никъде. Девойката сравни часовника със слънцето, погледна отново компаса и се гмурна под водата, като взе определен курс на северозапад. Тя нагоди предавателния апарат на обща вълна и гласът и се понесе из подводните простори.
— Към всички! Към всички! Тук е Марина от подводния клуб на петролодобивниците. Дайте сигнали, дайте сигнали!
Морето около нея мълчеше загадъчно и страшно в своята непоклатима вечност. Но девойката не се разтревожи, а упорито държеше избраната посока, която трябваше да я изведе някъде в близост около клуба или най-малко до брега. Ненадейно пътя й пресече призрачният силует на една подводница. Марина поспря, за да не се блъсне в нея. Подводницата също намали своя ход. Бяха я забелязали.
— Хей, кой си ти и какво правиш в открито море? — долетя непознат глас в шлема на момичето.
— Бера ягоди — отвърна Марина, докачена от грубото обръщение на моряка.
— Ха, ха, ха, добре ти го каза! — чу се смехът на друг мъж. — Слушай, но това е жена! Ало, другарко, не се обиждайте! Имате ли нужда от някаква помощ?
— Ако може, кажете ми къде се намираме. Знаете ли клуба на българските петролодобивници? В каква посока е?
— Един момент моля!
Гласът замълча няколко секунди, после отново се обади:
— Ние пътуваме за Истанбул. Намираме се на около сто мили от брега, някъде срещу град Варна. За клуба трябва да държите посока право на запад.
— Благодаря.
— Ще стигнете ли сама? Далече е. Не е ли по-добре да ви вземем с нас?
— Елате при нас, другарко! — намеси се отново първият моряк. — Ние много обичаме такива весели и храбри момичета.
— Продължавайте си пътя, граждани! — рече с шеговита строгост Марина. — Не пречете на движението! Благодаря ви за справката.
Девойката сви на запад и гордо помъкна грамадната си плячка покрай подводницата.
— Виж каква риба е хванала! Това се казва жена! — настигна я още веднъж гласът на закачливия моряк, но тя само се усмихна.
След около час в мембраната на приемателя зумтяха тихо сигналите на клуба. Радостна от своята победа, Марина уверено заплува по звуковия път на подводния пеленгатор.
Това, което Атомният човек преживя през двата часа, останал сам сред безкрайното море, не можеше никому да разкаже и никога не щеше да го забрави. Това бяха часове, които му се сториха по-дълги от година, изпълнени с ужас и отчаяние, с убийствена безнадеждност. Той ту се вдигаше на повърхността и напразно оглеждаше безбрежните и пусти морски простори, ту се спускаше на тинестото дъно и до пресипване викаше за помощ. Марина от дълго време бе престанала да се обажда, но той нито за миг не помисли с тревога за нея, погълнат от безизходното си положение и от грижата за собствената си кожа. Ругаеше я, че го е изоставила, ругаеше себе си, че така безразсъдно се е повлякъл по акъла на едно лекомислено момиче и едва когато изнемощял от вълнение беше готов почти да се примири с безнадеждната си участ, изведнъж се сети да премести стрелката на предавателя на вълната на Дино. Гласът на българина скоро изплува някъде из тайнствените глъбини, спокоен и весел.
— Какво е станало, приятелю?
Джими задъхано му разказа всичко.