— Както желаете. Кой ще знае цифрите, освен вас?
Левен се изненада. Клопе прибави:
— Всички сме смъртни, господин Левен. На кого трябва да предам франковете в случай на смърт?
— Тъкмо исках да ви кажа… Аз съм женен.
Клопе извади бял лист и се приготви да води бележки.
— Предполагам, че на госпожа Левен…
— Не! Не! — прекъсна го събеседникът му. — На нея не!
Лицето на Клопе стана непроницаемо.
— На кого другиго? — настоя той.
— На моята кръщелница.
— Име?
— Лили! Искам да кажа Елиан… Елиан Гурне.
— Значи ли, че искате да направите госпожа Гурне ваша законна наследница?
— Госпожица Гурне. Да, така е.
— Адрес?
— 118 улица Гренел, Париж.
— Квартал?
— Мисля, че шести… не съм сигурен.
— Професия?
— Секретарка на дирекция.
— Родена?
— 27 декември.
— Година?
Левен изглеждаше като човек, който се готви да скочи във вода.
— 1953.
Клопе го погледна с несъгласие.
— Името на фирмата, където работи?
— Госпожица Гурне е моя частна секретарка.
— Аха!… Тогава ще ви помоля, господин Левен, да отворите обща сметка с вашата кръщелница.
— Обща?
— Госпожица Гурне ще има достъп до вашата сметка — обясни спокойно Клопе.
— Но ако… ако… — промълви Левен.
— Ако какво, господине?
— Но ако се скараме… Как да се избегне… Вие познавате жените!
— Трябва ли да разбирам, че госпожица Гурне не се ползва с пълното ви доверие?
— Не до такава степен, че да й предоставя свободен достъп до осем милиона франка!
— Тогава не виждам защо аз и моите съдружници можем да гласуваме на тази госпожица някакво доверие!
— Но, господине… — подхвърли шокиран Левен.
— Благодаря ви, че посетихте нашето учреждение. Съжалявам, господине…
— Но, вие няма да откажете една вноска от един милион и шестстотин хиляди долара!
— Сбогом, господине. Сигурно ще намерите в нашия град други учреждения, достойни да ви обслужат.
За да демонстрира по-добре, че срещата е завършила, Клопе скъса на парчета хартията, на която си беше водил бележки.
Левен стана, взе в ръка куфара и погледна към банкера. Това, което прочете в очите му, го възпря от нови опити да поведе разговор. Разкаяно изтупа реверите си от несъществуваща прашинка и се изниза през вратата.
Омер почака излизането му, за да застане пред прозореца. Животът му минаваше в срещи с подобни типове. Закъснялата любов на застаряващите красавци към техните секретарки беше неизчерпаем източник на неприятности за честните банкери. Както по-голямата част от своите сънародници, Клопе имаше най-високо мнение за професията си. Това не беше нито занаят, нито служба, а едно истинско посвещаване, една религия, чиито жреци бяха той и достойните му колеги. Парите изискваха уважение, за тях се говорете шепнешком, както на Бог в един храм. Да се манипулират, да се управляват, да се насочват, да се множат, да се преброяват и пак да се преброяват, тези неща бяха свети, достойни само за хора с висок морал. Този храм никога не се разтваряше за парвенюта със съмнителни източници на забогатяване въпреки идиотщините, разпространявани по света за Швейцария. Някои сили искаха да я направят сейф на планетата, довереник на свалените чрез държавни преврати диктатори, данъчен рай за мултимилионерите с един крак в гроба. Като се вземеше предвид количеството на сключените договори, се виждаше, че се случват и недоразумения. Периодично се изкарваха на бял свят историите за еврейските богатства, които все още не можеха да достигнат до законните им собственици въпреки отдавнашното завършване на военните действия. Тези авоари, пласирани в номерирани сметки в момент, когато заплахите на Хитлер принуждаваха собствениците да се поставят в безопасност, бяха често обект на съдебни дела. Някои от тях траеха още с останалите живи от концентрационните лагери или с наследниците на загиналите. Аферата Трухильо също даде повод за контра реклама. Къде бяха изчезнали петстотинте милиона в долари, злато и друга валута, които синът на ексдиктатора беше донесъл в Женева и които правителството на Доминиканската република все още се опитваше да си възвърне? Или военното съкровище на ФЛН — петдесет милиона швейцарски франка, чиито лихви след 1962 година бяха значителни и които след смъртта на Мохамед Кидер никой не можеше да открие? Парадоксално, но тези неприятни случайности бяха другото лице на главното правило — мълчанието, наложено при всички видове банкови операции на нивото на институция, която предвиждаше законът за банките и спестовните каси — член 47, който всеки банкер, достоен за това име, трябваше да носи непрекъснато в сърцето си: