„Този, който в качеството си на член на един орган, на временен чиновник, на ликвидатор или комисар на банка, или член на една ревизираща институция, или член на наблюдателния корпус на банките, открие тайна, която му е поверена в качеството му на служител, този, който принуди друг да наруши професионалната тайна, ще бъде наказан с шест месеца затвор и глоба от 50 000 швейцарски франка. Нарушението на тайната е наказуемо, даже след напускането на дадената служба или след пенсионирането на дадената личност.“
За съжаление, ако съществува морал пред закона, няма морал пред парите. Кой може да се похвали, че знае откъде идват поверените му суми? Защо парите, които са вечни, трябва да издадат тайните си пред настроенията на историята, пред конвулсиите на политиката, ефимерни и променливи като въображението на хората. В замяна това мълчание никога не се нарушава, за да се покажат направените услуги на свалените правителства и диктатори. Тайно Омер Клопе страдаше, че мотивите на по-високостоящите не се разбират правилно, че тайната не позволяваше да се дадат необходимите обяснения.
Както по-голямата част от своите колеги, той финансираше петте ръкава на църквата, хвърляйки манна върху конгреганисти, методисти, реформисти, баптисти и лютеранци, макар че самият той принадлежеше към ръкава на Улрик Цвингли, един от най-взискателните проповедници на калвинизма. Когато работите вървяха добре, а те вървяха от ден на ден все по-добре, той поддържаше душата си с щедри дарения на абатствата, на представителите на синодалните общества, без да скъпи времето си за една добра дума или да коментира изискванията на „Обществото на християнската религия“ на Жан Калвин, на Библията или на „Декалога“ пред вярващите, изисквания строги, но свети, от които Омер черпеше науката за морала.
Разбира се, че толкова щедрост изискваше някакви компенсации от частно естество, за което не беше нужно благоволението на институциите, семейството, морала и професионалните задължения. Когато човек достигне зрялата възраст и сигурността, че няма да стане жертва на чувствата си, той може да си позволи известни удобства в хармония с личния вкус. Както беше казал преди години един известен негов сънародник — доктор Рейнхард: „Само по себе си никое вещество не е токсично. Само дозата го превръща в отрова“.
Омер Клопе не беше чакал да му напомнят за този афоризъм на Парацелс, за да умее да стане от масата, преди да се е натъпкал с храна, да изпуши една пура на ден, една-единствена, но „Пънч Кулебрас“ — производство на Давидов — и да предложи на тялото си епизодични удоволствия, които вече не получаваше от съпругата си, Химене Клопе.
Той знаеше мярката: винаги в мир със съвестта си, утешен при липсата на личен чар, при наличието на тлъстото тяло, на плешивия череп и късите крака, наясно с мисълта, че парите са вълшебна компенсация на липсата на чар, дух, лекота и красота, от които Всемогъщият го беше лишил. В замяна на това Омер притежаваше толкова безупречно обществено положение, че някои от неговите сътрудници по време на публикациите на годишния баланс, свидетели на безкрайните му усмивки, го счетоха за изкуствено раздухано. Той полагаше изключителни грижи и любов за зъбите си и без да се притеснява, посещаваше два пъти седмично най-известния цюрихски стоматолог, доктор Щрол, за да не допусне риск от инфекция вследствие на миенето, и никога не използваше една четка за зъби повече от веднъж. Резервите му бяха неизчерпаеми, от всички видове и форми, нюансите на които бяха неразбираеми за един профан: осмоъгълни, във формата на щипки, плоски, остри с десет косъма, твърди и меки, от найлон и животински косъм, с регулираща струя на водата, за да се предпазва от кариес, най-големия неприятел на зъбите. Но за какво да си отваря устата и пред кого? Чековата му книжка, социалното му положение и връзки отваряха сейфове и бедра по-добре от най-големия мошеник и най-рафинирания Дон Жуан.
Толкова по-просто беше да плащаш, вместо да се харесваш! Омер беше на петдесет и две години — възраст, когато вече не се задават въпроси относно събитията в света, а простичко се приемат светските удоволствия.
Времето, което вървеше бързо, беше както никога пари. Предния ден трябваше да повика на помощ цялото си хладнокръвие, за да не се разтрепери пред чудовищността на капитала, който му поверяваше един от неговите клиенти, някакъв итало-американец на име Дженко Волпоне, макар че нюйоркските му кореспонденти съобщиха, че въпреки фасадата същият е един от тайните вождове на Синдиката. Клопе беше класирал сведението в паметта си и мислеше, че го е забравил. Ето че в този ден то се появи на повърхността. Сцената беше пред очите му: