Той беше отказал предложените му цигари, сандвич и чаша бира. В седем часа сутринта, когато Блеш вече се готвеше да си тръгне, в бюрото му дебаркира непоносимото за него трио: капитан Къркпатрик, лейтенант Финегън и Скот Демпси, човекът от Секюрити енд Ексчейндж Комишън. Излязъл от себе си, Блеш ги беше изхвърлил през вратата след кратка размяна на невъзпитани и неприемливи предложения. Лейтенантът още не беше разбрал подробностите по престрелката, която беше превърнала града в касапница, а Къркпатрик си позволяваше да му дава наставления.
„Аз ви предупредих, лейтенант!“
С помощта на двама мускулести и послушни прислужници Блеш ги беше изхвърлил от бюрото си, пожелавайки им приятно завръщане в САЩ.
Естествено, целият Цюрих беше в течение на случилото се. Градът се беше събудил около полунощ от непознатата „музика“ — илюминациите и избухванията на гранатите, стакатото на автоматите, светлината на огнехвъргачките и пламъците на пожарите. Явно Блеш нямаше шанс: точно през неговото царуване ли трябваше да се наруши прословутият швейцарски неутралитет!
В осем часа, разочарован от мълчанието на своя затворник, чиято бледност ставаше все по-обезпокояваща, зашеметен от злоба и умора, Блеш с мъка беше навлякъл своя тренчкот, за да се прибере вкъщи. Чак тогава констатира, че беше обул обувките си на бос крак.
В същия момент до него бе достигнало съобщението, че Химене Клопе иска спешно да го види. Залитайки от умора, но завладян от любопитство, той я беше посетил у дома й на Белеривщрасе.
— Мъжът ми е отвлечен, лейтенант, сигурна съм.
Тя му беше показала писмото на Инес.
— Получих го вчера. Чаках, чаках, преди да ви предупредя. Надявах се, че Омер ще се върне.
— В течение ли сте, мадам, на това, което се случи през миналата нощ?
— Какво по-точно, лейтенант?
— Нищо ли не сте чули?
— Не, разбира се!
— Престрелката?
— Но за какво говорите?
— Един отряд от въоръжени мъже атакува Трейд Цюрих Банк.
Реакцията на Химене го разочарова.
— Те са му ограбили банката!
Тонът, с който каза тези думи, звучеше така: „Те са му счупили куклата!“.
— Трябва да ми помогнете, мадам. Кои са тези „те“?
— Това вие трябва да ми кажете, лейтенант. Откъде мога да знам!
— Изглеждаше ли мъжът ви в последно време загрижен, съкрушен?
Той прехапа езика си, докато Химене го погледна укорително, а сълзите се показаха на очите й: та те бяха погребали дъщеря си предния ден!
— Не ми се сърдете, мадам Клопе, аз съм накрая на нервите си, смазан от умора…
— Аз също, лейтенант!
— Не можете ли да ме насочите на някоя следа… Писмото, което току-що прочетох, е опит за заблуждение, предназначен да ви попречи на контакта с мен.
— Какво искате да знаете?
— Вашият мъж държеше ли ви в течение относно работите си? Банката, искам да кажа.
По шокираната и недоволна физиономия на Химене той разбра, че е сбъркал за втори път.
— Не сте ли получавали искане за откуп?
— Откуп? Но защо?
— Нищо, мадам, нищо… Питам се само… Това е една възможност… Ще ви помоля незабавно да ми се обадите, ако се случи нещо необичайно. Не се безпокойте! Незабавно ще започна преследването. Ще предупредя всички бригади, ще претърся града и ще ви държа в течение.
Той кимна с глава за довиждане.
Тя каза:
— Лейтенант…
— Мадам?
— Моят мъж е един много добър човек, много добър… Защо си изливат гнева върху него? Защо искат да му направят зло?
— Със съжаление трябва да ви съобщя, че Комисията ми иска обяснения — съобщи Габелоти.
Той млъкна и се затвори в себе си с израз на студенина по лицето. Никой не се помръдна. Дон Еторе изчака да изтекат доста секунди, заредени със заплаха. И без да гледа към когото и да е, продължи:
— Никоя от фамилиите в Синдиката не трябва да поема рискове, свързани с грешките, допуснати от членовете на други фамилии.
Итало се размърда върху стола си, но стискайки зъби, успя да се сдържи, хвърляйки мълнии с очите си. Моше го беше накарал да се закълне, че ще запази хладнокръвие и няма да се поддаде на никакви провокации. За нещастие Итало познаваше възможностите си в това отношение и знаеше, че дълго няма да успее да се сдържа пред съмнителните намеци на Габелоти. По време на пътуването обратно към Ню Йорк те не бяха разменили нито дума помежду си, затворени в своето враждебно мълчание. Едва Итало беше прекрачил прага на дома си, и Анджела падна в прегръдките му. Той я замъкна в спалнята, без да се смути ни най-малко от присъствието в гостната на Моше, Пиетро и Фолко, които го бяха ескортирали до дома му.