Волпоне се изправи, полудял от ярост.
— Ти се осмеляваш да ме заплашваш! След това, което направи с брат ми!
— Нищо не съм направил на брат ти! — изрева Габелоти, удряйки с юмрук по масата. — Малък мръсник! Ти си наредил да очистят О’Брайън.
— Не! — изкрещя Итало. — Аз го убих със своята ръка, твоят мръсен съветник крадец!
— Корнуто!51 — изчерви се Габелоти. — Ако беше жив, сега щяхме да знаем номера! Ти ще платиш за това!
— Господа! Господа… — задави се Моше. — Ако си останем единни, нищо не е загубено! Омер Клопе е все още в ръцете ни! — Изведнъж Юделман спря да говори, лицето му се разкриви и той заекна, сякаш беше ударен от гръмотевица. — Майка му стара!
Никой никога не го беше чувал да ругае. Друго нещо обаче наостри сетивата на останалите, тонът му. Всички погледи се насочиха към него. Тогава той с чужд глас каза:
— Знам кой притежава номера!
В Ню Йорк беше кучешко време. Капитан Къркпатрик нахлузи шлифера си и каза отчаян на Демпси:
— Това е всичко…
Голямата зала на летище Кенеди гъмжеше от народ. Те се бяха приземили преди четвърт час. Пътуването им не беше приятно. Финегън, Къркпатрик и Демпси се връщаха от Цюрих разочаровани. Нещо по-лошо: бяха унижени от някакъв пръдльо — полицай, чието държане и нежелание да сътрудничи ги бяха обезсърчили.
— Като си помисля, че всички бяха в ръцете ни! — мечтателно каза Къркпатрик.
Недоволството му беше очевидно. Демпси го съжали.
— Ще проверя отново всички сметки на казината по западното крайбрежие. Все някъде ще ги сгащим.
— Кажете, Скот, вярвате ли в това, ама чистосърдечно?
— Спомнете си за Ал Капоне. Той също се считаше за недосегаем.
— Искам да ги заключа! Разбирате ли? Знам, че това няма да върне живота на Каванаут и Махони, но толкова ще ми олекне! Скот! Искате ли да ви кажа какво мисля за Швейцария?
— Кажете, стари момко, кажете.
Финегън пристигна тичешком:
— Капитане, хванах едно такси.
— Да ви закарам ли? — обърна се към Демпси Къркпатрик.
— Благодаря. Жена ми ще дойде да ме вземе.
— По-бързо, капитане — настоя Финегън. — Ще ни го вземат под носа.
— Идвам, идвам! Скот, ще дойдете ли при мен утре?
— Не зная… Във всички случаи ще ви телефонирам.
Те си стиснаха приятелски ръцете. Някаква тълпа от дами, заболи в реверите си значки на защитнички на природата, ги раздели. Докато Демпси поглеждаше часовника си, Къркпатрик и Финегън забързаха към изхода.
Аксел Грийн гаврътна остатъка от уискито си и се намръщи. Ледът се беше стопил и придаваше на останалата течност вкус на чай. Той подреди няколко папки върху бюрото и погледна часовника си. Последният показваше, че работният ден беше свършил. Отпусна възела на вратовръзката си, наметна лекото сако и хвърли поглед през прозореца.
Бей стрийт представляваше обичайната гледка от минувачи с тръстикови шапки, образуващи човешкото море, което зяпаше по витрините. Преди две години Грийн се беше върнал в Лондон по семейна работа. Градът му беше омръзнал само за три дни с неговия неспиращ ситен и студен дъжд и със сивото си небе. Макар че беше роден в Англия, той не можеше да я понася. Беше пристигнал в Насау преди седемнадесет години, за да стажува в Бахамиън Кредит Банк в продължение на три месеца. После беше останал тук завинаги.
Въпреки името си с местно значение Бахамиън беше банка с британски оттенък, чиято къща майка беше пуснала дълбоки корени в Лондон, разпростирайки пипалата си под формата на клонове в по-голямата част от държавите с данъчни улеснения. За някои операции от национално значение дори управляващото правителство на лейбъристите прибягваше до нейните услуги.
Аксел Грийн, който беше започнал някога като обикновен чиновник, днес управляваше „Форийн Бранч“ — службата за чуждестранни преводи. Това означаваше, че отговорността беше огромна на този остров, където преминаваха огромни капитали, чийто произход не всякога беше ясен, но които имаха нещо общо: всички бяха с чуждестранен произход.
Парадайс Айланд беше на две крачки, чудовищен капан за пари, управляван от мафията, натъпкан с казина, игрални автомати, частни клубове и дворци, предназначени за глупаците, натъпкани с пари. Парите идваха и от Европа, за да се завърнат след кратък пречистващ престой в безбройните банки на Насау. За всекиго имаше по нещо. Грийн беше намерил нещо повече: някаква форма на щастие, на безгранично спокойствие, което не притежаваха неговите европейски колеги, притискани непрестанно от данъчните власти сред техните сметки и контроли, с които бяха наводнени. В Насау той беше взел за съпруга една американка, която му беше родила три деца, от които най-големият, Джон-Джон, беше в последния клас на колежа.