Влезлият непознат хвърли на леглото черна лента.
— Сложете я на очите си.
Клопе отказа с движение на главата. Ще умре, гледайки смъртта в очите.
— Побързайте, дяволите да ви вземат! Освобождаваме ви!
Тъй като той не се помръдна, мъжът мина зад гърба му и превърза очите му.
— Предупреждавам ви, че ако се опитате да я свалите, ще ви забия един куршум в черепа.
Клопе чу характерното щракане на предпазителя.
— Хайде, изправете се!
Миризмата на бензин, примесена с чист въздух, изпълни дробовете му. Помогнаха му да изкачи едно стъпало. Шумът от затварянето на метална врата му даде да разбере, че се намира в камионетка. Отначало се чуваше шумът на града, после шумът на преминаващите автомобили и накрая тишината на полето. Рязкото спиране го накара да политне напред. Този, който беше до него, му попречи да падне.
— Слизай… Приятелят ми ще потегли. Аз оставам с теб. Брой на глас до двеста, после прави каквото искаш. Хайде… брой!
— Едно, две, три, четири…
— По-високо!
— Седем, осем, девет…
— Така е по-добре. Продължавай.
Чу се шум на отдалечаваща се кола.
— Тридесет и две, тридесет и три…
Клопе млъкна. Нищо не се случи. Той свали превръзката. На изток слънцето изгряваше и му се стори, че го вижда за първи път. Омер пое с удоволствие в гърдите си аромата на дърветата и пое по тясна, покрита със свежа растителност пътека, която се спускаше по слаб наклон към пътя, от който се чуваше шумът на преминаващите камиони. Без да може точно да се ориентира, мястото, където се намираше, сякаш му беше познато. Той започна да маха към минаващите автомобили. Никой от тях не се спря. Според времетраенето на пътуването той се намираше на не повече от петнадесетина километра от Цюрих. Шофьорите на минаващите автомобили се държаха по странен начин. Те се правеха, че не го виждат, ускорявайки ход, когато се приближаваха до него. Първият километражен стълб по пътя му показа, че е налучкал добрата посока: „Цюрих — 11 километра“.
Той вдигна за двадесети път ръка. За секунда Омер забеляза очите на човека зад волана на мерцедеса. Последният бързо отмести погледа си. Елегантен, малко надебелял мъж. Човек, който приличаше на Омер като две капки вода и който продължаваше пътя си с безразличие.
Той се запита как би постъпил при подобни обстоятелства… Омер се закле винаги да спира за в бъдеще на автостопаджиите. Шум от спирачки го накара да обърне глава.
— Е, папа, правим сутрешната си разходка, а?
Бяха трима — две момчета и едно момиче — в старичък джип, покрит с надписи от рода на: „Не се смейте! Дъщеря ви може би е с нас!“. Те нямаха повече от двадесет години. Момичето приличаше на Ренате.
— Можете ли да ме закарате до Цюрих?
— Качвай се! Колкото повече сме лудите, по-весело ще бъде!
Когато пристигна на Белеривщрасе, той откри Химене в хола. Тя изтърва чашата чай, спусна се към него и го прегърна.
— Омер! Омер! Толкова ме беше страх! Нищо лошо няма… нали?
Той я погали нежно по косите с отсъстващ вид.
— Не… не… Всичко е наред… Само съм ужасно мръсен…
— Да е благословен Бог!… Да е благословен Бог!
Тя носеше пеньоар върху нощницата си и ухаеше на хубаво. Полагайки глава на рамото му, смутено прошепна:
— Омер… Трябва да знаеш. Подпалиха банката ти…
Съобщеният номер от Аксел Грийн не намали напрежението между Габелоти и Волпоне. От предния ден те не бяха разменили нито дума директно. Разговаряха чрез съветниците си. Заплахите и обидите, разменени помежду им, бяха отворили между тях такава пропаст, която щеше да бъде запълнена само след смъртта на единия от тях. След заминаването на Грийн Моше беше направил отчаян опит за помирение.
— Господа, господа! Отиваме към финиша. Нищо не може да ни попречи да влезем във владение на парите си!
Дон Еторе вдигна слушалката. Той нарочно включи телефона към усилвателя, за да могат всички намиращи се в стаята да слушат разговора. Еторе набра номера на своя адвокат в Швейцария Филип Диего. Когато адвокатът отговори с да, всички чуха гласа му, сякаш се намираше между тях.
— Имам интересуващия ни номер — каза Габелоти. — Искате ли да го запишете?
— Разбира се. След заминаването ви се случиха неприятни неща в Цюрих. Един от известните и уважавани тукашни банкери, господин Омер Клопе, изчезна.
— Съжалявам го — каза Габелоти.