Кримело, Барба и Юделман бяха втренчили поглед в него. Само Итало даваше вид, че разглежда панорамата, сякаш разискваният въпрос не го засягаше.
— Не разбираме какво се е случило — продължи Филип Диего. — Банката на Клопе е била атакувана. Полицията е на крак. Имало е убити…
— Не виждам с какво тези местни събития ни засягат — започна да става нетърпелив дон Еторе. — Искате ли да си запишете номера и да вземете мерки за трансфера?
— Този тип няма да отиде в банката сам — подхвърли на Моше Итало. — Нашият представител ще го придружи. Предупреди незабавно Карл Дойч.
Габелоти смръщи вежди, дочувайки адресираната косвено до него фраза.
— Боя се, че не ме разбирате добре — продължи Филип Диего. — Всички банкови операции са прекъснати. Повтарям ви, че банкерът е изчезнал.
Волпоне и Еторе много добре знаеха къде е банкерът — в бетонната стая на бензиностанцията под паркинга на Ешвийзенщрасе. Докато го пазеше Енцо Приано, полицията можеше да претърсва града колкото иска.
— Много добре разбрах — ядоса се Габелоти, — кой ви е казал, че банкерът няма да се прибере у дома си всеки момент? Какво тогава ще попречи на нашата операция?
— Без съмнение нищо… Ако имате номера и… кодовия знак…
Очите на Габелоти вбесено се завъртяха към Анджело Барба и Кармине Кримело. Моше Юделман и Итало замръзнаха.
— Какво? — изръмжа Габелоти.
— Фондовете са регистрирани под някакво измислено име, кодово название… Имате ли го?
— Боя се, че не… — каза, двоумейки се, Диего. — Ако предположим, че банкерът се появи, леките недоразумения с него… няма да улеснят задачата ми. Той ще се придържа стриктно към закона.
— Какви ги дрънкате? — изръмжа дон Еторе.
Каква глупост: да достигнеш до финала и всичко отново да се отдалечи безнадеждно.
Моше кимна на дон Еторе.
— Кажете на метър Диего, че ще му се обадите пак — прошепна той.
— Не мърдайте от дома си, ще ви се обадя пак! — кресна в слушалката Габелоти.
Той затвори. Никой не посмя да погледне към останалите.
Анджело Барба наруши мълчанието.
— Моше, имате ли нещо против да се уединим за четвърт час?
— Тъкмо щях да ви предложа същото — каза Юделман.
Барба, Кримело и Габелоти напуснаха салона, за да се изолират в една от многобройните стаи. Моше Юделман и Итало направиха същото. Когато останаха сами, Моше поклати глава със съжаление.
— Загубихме, Бебе. Само Дженко и О’Брайън познаваха кода. Нито единият, нито другият могат да ни го дадат. Признавам, че не знам какво трябва да правим…
Волпоне заби юмрука си в едно от пердетата.
— Този мръсник О’Брайън! Трябваше бавно да го умъртвя! Главата му беше под триона! Вместо да проговори, този тъпак викаше майка си! Мамма… Мамма!…
Сякаш електрически ток разтърси Моше.
— Повтори какво каза!
Итало го погледна внимателно.
— Моше, какво ти става?
— Какво ти каза О’Брайън под триона?
— Мамма! — отвърна Волпоне. — Какво от това? Мръсникът беше пукнал от страх! Той знаеше какво ще направя с него, ако не говори. Вместо това той започна да вика майка си.
Устните на Юделман затрепериха. Той отсече със задгробен глас:
— О’Брайън беше ирландец, Итало! Разбираш ли какво казвам?
Волпоне го погледна, сякаш Моше внезапно беше полудял.
— Какви ги разправяш?
— О’Брайън ти е отговорил, Итало! Човек, като вижда, че умира, говори на родния си език! Един ирландец не вика майка си на италиански, а на английски! „Мамма“ е кодовото название!
На Щампфенбахщрасе трима униформени полицаи се разхождаха по тротоара пред Трейд Цюрих банк. Омер сякаш получи удар в стомаха, виждайки разгромения от пожара и експлозиите централен салон. Олющените мраморни колони свидетелстваха за яростта на разигралото се сражение.
Няколко строителни работници се движеха между развалините. Разсилният беше прав на своя пост зад една маса с безизразно лице.
— Виктор — промърмори Клопе.
Разсилният го поздрави почтително.
— Господин Клопе…
Въпреки мъката сърцето на Омер се преизпълни с гордост. Това беше ново доказателство, че принадлежи към една солидна, упорита, трудолюбива раса. Каквито и катастрофи да станеха над страната, банката щеше да продължава своето дело напук на всички!
От първия етаж нагоре всичко беше недокоснато. В коридорите цареше обичайната деловитост. Предупредена за пристигането му, Марджори го чакаше в преддверието на бюрото. Тя се обърна към него, сякаш нищо, абсолютно нищо не се беше случило, откакто се бяха виждали за последен път. Тя беше както винаги невъзмутима и студена.