— Търсеха ви безброй пъти, господине… Записала съм всичко. Ще хвърлите ли едно око?
— По-късно — каза Клопе.
— Да ви включвам ли при повикванията?
— Само тези, които ви се сторят важни.
Той тъкмо измъкваше бутилката с уотърман от чекмеджето, когато Марджори го повика по интерфона:
— На линията е господин Шмеелблинк. Да ви включа ли?
— Включете ме.
Омер си сипа няколко капки уиски. Гласът на Шмеелблинк достигна до него.
— За бога, Омер! Толкова се безпокоях за вас! Какво се е случило?
— В момента се води разследване.
— Накъде отиваме? Действително накъде отиваме? Хората вече нямат респект от нищо!
— Да — въздъхна Клопе — Да… да…
На Йожен Шмеелблинк, „банкерът на банкерите“, той беше поверил двата милиарда долара, които му бяха доверили Дженко Волпоне и Мортимър О’Брайън. По-точно преди осем дни.
В главата му затанцуваха цифри. Между лихвите, които трябваше да плати, и тази, която му отпускаше Шмеелблинк, разликата беше 109 588 долара, умножено по осем, това правеше 876 704 долара печалба. Дори да трябваше да поднови фасадата на банката, пак щеше да му остане нещичко. Всъщност той дори не трябваше да плаща, та нали затова съществуваше застраховката…
— Кажете ми, Омер… По повод повереното ми от вас, спомняте ли си…
— Да.
— Какво трябва да правя?
— Продължавате, Йожен… продължавате до ново нареждане…
— Но това е отлично, скъпи приятелю, това исках да чуя… Не пропускайте да поздравите госпожа съпругата от мен.
— Не се безпокой, Йожен. Доскоро виждане!
— Доскоро виждане!
Марджори се промъкна в неговата светая светих и затвори вратата зад себе си.
— Този полицай, господине, лейтенант Блеш, е тук. Вече идва няколко пъти.
— Поканете го да влезе.
Омер прибра бутилката с уотърман в чекмеджето и стана, за да посрещне Блеш.
— Ах, господин Клопе, толкова съм щастлив, че ви виждам здрав и читав!
— Благодаря, лейтенант, благодаря.
— Вашата жена ме предупреди за завръщането ви. Ще наредя да се спре търсенето.
— Повярвайте ми, че дълбоко съжалявам за създаденото главоболие. Това е непростимо от моя страна. Трябваше да я предупредя.
Лицето на Блеш стана сериозно. Той каза:
— Не ви разбирам, господин Клопе…
— Виждате ли, лейтенант, бях толкова разстроен… тръгнах, без да предупредя никого. Исках да размисля…
— Мога ли да ви попитам къде бяхте, господин Клопе?
Банкерът погледна своя посетител учудено.
— Не мисля, че това представлява някакъв интерес за вас, лейтенант.
— Вие грешите, господине. Двама от моите хора са мъртви. Четирима други са тежко ранени. Ние бяхме в състояние на война почти два часа. И всичко това, за да защитим вашата личност и вашата собственост!
— Та нали за това гражданите на Конфедерацията поддържат своята полиция, лейтенант! Изглежда, че сте учуден, че се е наложило да вършите работата си?
— Не, господине. Вашият отговор ме учудва. Съпругата ви ми каза, че сте отвлечен.
Клопе каза намръщено:
— След това, което се случи с нас, не е никак чудно, че моята жена е станала нервна. Вие трябваше да проверите думите й, преди да започнете своите акции.
Блеш преглътна с труд.
— Познавате ли Итало Волпоне и Еторе Габелоти?
Лицето на Клопе стана още по-затворено.
— Не, лейтенант.
— Дори и имената им не са ви известни?
— За първи път ги чувам.
— Дъщеря ви намери смъртта си в една „Бюти гоуст П9“, принадлежаща на някой си Орландо Барето. Имаше ли Барето някаква връзка с дъщеря ви?
— Ренате вече не е тук, за да ви отговори. Позволете ми да ви кажа, че ви приех тук като приятел. Признавам, че не очаквах нито такъв тон, нито такъв разпит.
— Аз разследвам, господин Клопе. Искам да знам истината.
— Аз също, лейтенант. Моля ви да ме извините, но имам много работа.
Блеш преглътна яростта, която усещаше, че се надига в него. Клопе имаше силни връзки. Той самият беше сила. Банкерът представляваше висшето общество на Цюрих и се движеше твърде високо, закрилян от богатството си и от своите функции на банкер. Ако имаше желание да мълчи, никой не беше в състояние да го накара да проговори. Напротив, неговите началници тайно щяха да го подкрепят. Блеш реши незабавно да прибере оръжията си.