— Моля ви да ме извините, ако съм бил малко агресивен.
— Имам предвид това, лейтенант. Вие разбирате, че ми е трудно да приема това третиране като виновник, докато всъщност аз съм жертвата.
Той се изправи, за да покаже, че срещата е приключена. Блеш повтори жеста му.
— И най-малкото сведение ще ми бъде полезно, господин Клопе. Според вас кой е атакувал вашата банка?
Омер го изгледа продължително.
— Как бих искал да узная, лейтенант. Но ако бях полицай, търсенията ми щяха да се насочат към известни елементи, които мътят живота в града и които вашите полицаи подценяват.
— За кого намеквате?
— За левите групи, лейтенант.
Клопе направи три крачки към вратата, отвори я и я задържа така.
— Не се двоумете, ако вашата анкета напредне, да ме посетите. Аз съм изцяло на ваше разположение.
Блеш кимна и излезе от стаята. В преддверието той позна двама от най-известните адвокати в града, Филип Диего и Карл Дойч.
— Те нямат уговорена среща, господин Клопе, но настояват да ги приемете. Желаете ли това?
— Да — каза Клопе.
Филип Диего започна пръв:
— Ние научихме… Това е скандално!
— Невероятно! — присъедини се към него Дойч.
Клопе ги изгледа един по един, седнал зад бюрото си неподвижен с длани върху него.
— Аз съм много зает — каза той с леден глас, — можете ли да ми съобщите целта на вашата визита?
— Ето — започна Диего, — моят колега Карл Дойч и аз представляваме интересите на един клиент, който притежава номерирана сметка във вашето учреждение. Той ни упълномощи да проследим предаването още днес на сумата в Кемикъл Интер Тръст в Панама.
— Под кое име е регистрирана сметката?
— Мамма.
— Номерът на сметката?
— 828384.
— Размерът на влога?
— Два милиарда американски долара.
Клопе вдигна слушалката.
— Марджори, кажете на Гарнхайм да донесе досието „Мамма“.
През следващите три минути тримата мъже не направиха никакъв жест и не произнесоха нито дума. Пълно мълчание…
Марджори остави досието върху бюрото на Клопе. Омер го отвори, после го прелисти и измъкна един лист, който подаде на Диего.
— Подпишете долу вдясно, моля.
Филип Диего подписа.
— Вие също — обърна се към Дойч банкерът.
Карл Дойч подписа на свой ред. Клопе веднага се изправи. Диего се реши да му подаде ръка. Банкерът се направи, че не я вижда. Той каза студено:
— Необходимото ще бъде направено до края на деня.
Когато адвокатите се изнизаха, Омер се приближи до прозореца и залепи замислено челото си на стъклото. Този път пролетта неудържимо настъпваше. Най-красивата пролет, която бе завладявала някога Цюрих.
Клопе обърна гръб на гледката, седна тежко зад бюрото си и се зае с бутилката уотърман.
Епилог
Между Лозана и Морж железопътната линия разсича планината с тунела си по протежение на два километра. От западната си страна тунелът излиза между огромни борове, израснали по склоновете на долината, в дъното на която тече поток с ледена вода.
На брега на този поток прекарваше уикенда си семейство Хумлер. Бащата, Франц Хумлер, беше използвал хубавото време и съботния почивен ден, за да доведе на екскурзия съпругата си и двете си деца: Жан-Франсоа, единадесетгодишен, и Мишел, деветгодишен.
— Мамо — попита Мишел, — може ли да си поиграем?
— Къде? — попита Франц.
— Искаме да се изкачим по склона.
— Не си изял баничката си.
— Не ми се яде повече.
Биргит внимателно опакова остатъците от закуската им в целофанов пакет. При тръгването тя щеше да го остави в багажника на колата, за да го хвърли в боклукчийската кофа след завръщането им в Морж. Когато тя щеше да приключи с това, нито една троха, нито една хартийка нямаше да мърси тревата. Ако не се страхуваше, че може да стане смешна, тя щеше да докара манията си за чистота дотам, че да мете тревата там, където бяха седели.
— Не се отдалечавайте много. Жан-Франсоа, пази брат си!
Мишел вдигна недоволно рамене.
— Аз съм голям колкото него!
— Не се цапайте! — заключи майка им.