Моше Юделман взе думата:
— Първата фаза на операцията е завършена. Преди да изтекат три месеца, нашите доходи ще бъдат „пречистени“.
Произхождащ от Бронкс, бедняшкия квартал на Ню Йорк, Юделман беше завършил учението си, задигайки зеленчуци и плодове и играейки на паричните автомати с хулиганите от улицата. За разлика от останалите свои връстници Моше притежаваше божи дар, нямащ равен на себе си: можеше със светкавична бързина да направи преценка на който и да е директор на банка и беше роден с умението да борави с цифри така просто, както другите се бяха появили на белия свят със сини очи. Юделман не търсеше, той намираше. Острото му чувство на финансист се допълваше с възможностите му на търсач. Никое досие, дори и най-сложното, не можеше да му се съпротивлява повече от пет минути. Той незабавно откриваше необходимото, за да заобиколи договора. Било то липсваща запетая или незабележим детайл. Разбира се, всичко това се вършеше, без никой да може да го заподозре в мошеничество или злонамереност. По-добре, отколкото в компютър в главата му бяха класирани доходите на фамилиите съперници от мощното „комисионе“, тази най-висококачествена асоциация, водена от единадесетте „капи“, сред които дон Дженко не беше от последните. Когато Юделман влезе във фамилията, дон Волпоне трябваше да се пребори със своите, за да го наложи.
Сицилийците, образуващи ареопага, трудно се съгласяваха с присъствието на евреин между тях. Фанатично привързани към традициите на своята родина, те притежаваха остра подозрителност към всичко чуждо на техния клан, слагайки в един и същ чувал ирландците, негрите, евреите, китайците и протестантите.
В началото Моше Юделман се мъчеше да изглежда незабележим, намесвайки се само когато искаха това от него, не взимаше никога ничия страна, не казваше лоша дума за никого. Просто беше тук като една позната вещ, за която се знае, че винаги ще бъде намерена, когато има нужда от нея. Той беше достатъчно интелигентен, за да види, че начинът на ръководене на фамилията имаше многобройни недостатъци. Далновидно обаче Моше не критикуваше никога, водейки се от девиза на Свети Франциск д’Асизки: „Не се опитвай да промениш света. Промени го!“. Въпреки че не гореше от желание да го прави. Подземният свят беше единственият, който можеше да задоволи жаждата му за власт, за мощ, неговия апетит на сив кардинал. Останалото вършеха качествата му на финансист и ръководител.
Докато фамилиите се самоизтребваха, водени само от чувство за престиж, той не само успя да остане жив, но и да заеме място, което никой не мислеше да му оспорва, дори между членовете на мощната „комисионе“. Той дължеше всичко на дон Дженко, който го беше прибрал беден и обезоръжен, но благодарение на Моше престижът и авторитетът на Благодетеля нарасна неимоверно. Ролята на „консилиере“, на съветник във всички дела на фамилията, го беше превърнала в нещо като арбитър, като мъдрец.
Разбира се, неговите задължения не му попречиха да създава собствено състояние ден след ден, чрез удачно пласиране на акции, умопомрачителни рискове и един удивителен нюх на хрътка, надушваща всичко, което носи доходи в сферата на борсата, на хазартните игри, на игралните автомати, на транспорта, снабдяването, ресторантите, баровете, бирариите, контрабандния алкохол, боксовите мачове, лотарията с номера, лихварството и проституцията. Знаейки, че за да не хапят, кучетата трябва да са сити, първата му грижа беше да задоволи своите висшестоящи босове, после, позволявайки си известна свобода на маневриране, успя да създаде собственото си богатство.
По негов съвет дон Дженко се бе съгласил да се съюзи — докога? — с този, когото смяташе за съперник номер едно — Еторе Габелоти. Моше хвърли скрито поглед към него. Римска маска на лицето, дълбоки торбички под очите, които криеха властност и виталност. Еторе тежеше сто и двадесет килограма и често приемаше бащински вид, заменян периодично от ужасни кризи на ярост, завършващи обикновено със смъртни присъди. Тъй като в трудното начало собственият му живот не струваше пукната пара, сега животът на другите не представляваше нищо за него. За една дума или жест той умъртвяваше онези, които се осмеляваха да му противоречат.
Бяха необходими всички качества на дипломат, за да може Юделман да го убеди, че съюзът с дон Волпоне му е необходим при пречистването на огромните доходи. Това не беше никак лесно. Двамата донове бяха разделени от многобройни мъртъвци, с които те по известни само на тях причини бяха осеяли „лагера на другия“. Днес договорът беше подписан и щеше да положи началото на най-фантастичната операция, предприемана някога от Синдиката.