Габелоти, който до момента не беше произнесъл нито дума, изглежда беше разбрал, че Моше го наблюдава. Той му хвърли остър поглед, замаскиран незабавно с усмивка. Юделман също се усмихна и премести очи другаде.
— Дай ми пак телеграмата — каза Еторе.
Парчето хартия долетя от другия край на масата. Габелоти го взе и се засмя широко, адресирайки смеха си към Итало:
— Какво ще кажеш, Бебе, брат ти май няма да се разори от пощенски разходи?
Всички присъстващи се засмяха шумно. Итало също се присъедини, когато се увери, че думите на Еторе не прикриват някаква ирония. Трябва да се отбележи, че телеграмата, носеща на гърба си пощенския печат на Цюрих, Шафхойзерщрасе, съдържаше само една трибуквена дума: „АУТ“. Но тези три букви представляваха общите им усилия за 1976 година и крайният резултат от техните престъпни действия.
По-точно ставаше въпрос за смайващата сума от два милиарда долара.
Инес твърдеше, че в детството си е била хранена само с кръв и мляко. В нейното племе мъжете достигаха височина до два метра и двадесет сантиметра, жените — до един и деветдесет и когато бяха изправени срещу обикновени бойци, последните изглеждаха като джуджета. Тя казваше, че е дъщеря на крал и има осем братя, кой от кой по-красиви. В момента на церемониите, ознаменуващи преминаването в ранга на мъжете, младежите от племето трябваше, за да покажат безстрашието си, да си нанасят тежки рани в областта на гениталиите, подновявайки, без да знаят, обичая на младите атиняни, да си нараняват фалоса, докато получените белези не го превърнат в издялан тотем.
Ландо, на когото нищо фалическо не беше чуждо, слушаше тези истории с отворена уста, без да знае къде свършва измислицата и къде започва истината.
— Искаш да кажеш, че братята ти се нараняват с бръснач?
Инес протегна ръка и взе една мандарина от чинията, която лежеше върху панталона му на мокета.
— Точно така.
— Трябва да си откачен… — въздъхна Ландо. — Истински диваци!
Той погледна с крайчеца на окото огромното тяло на своята любовница. Боса, тя беше горе-долу на една височина с него, което му спестяваше изтръпването на коленете, когато правеха любов изправени. През двата сезона, когато беше професионален футболист, той рядко беше срещал мъже с неговата височина и се обърна към нея:
— Ти си около един и осемдесет, нали?
— Да.
— Интересно, въпреки височината не приличаш на жираф!
Тя му хвърли полузабавен, полупрезрителен поглед.
— Всичко е относително, нещастни ми Ландо. В моята страна дори с твоите габарити ще изглеждаш късичък.
Тя произхождаше от Бурунди, от града Бужумбура. Твърде често с крайчеца на шоколадовите си пръсти, завършващи с кървавочервени нокти, тя му показваше на картата точното място: абстрактна точка за Ландо, някаква плюнка на муха на границата между Кения, Конго, Уганда и Танзания.
— А тази река до твоето селце — показваше Ландо една синя черта върху охреножълтата повърхност. — Голяма ли е?
— Нищо особено… Хиляда километра дълга и сто широка. Нарича се Танганайка.
— Ти се шегуваш, нали?
— Съвсем не.
Нейното истинско име беше Кибондо, принцеса Кибондо. С тези хора кой може да знае?… Тя му беше разказала, че преди да пристигне в Швейцария, била кръстена Инес от един италиански модист. В Рим беше манекен звезда, но реномето й се простираше до Лондон, Париж и Ню Йорк, където заплащаха фотосеансите й с огромни суми. Тя беше толкова представителна, че си позволяваше да носи десетсантиметрови токове. Никога не оставаше незабелязана! Никога ироничен нюанс не се появяваше в поглъщащите я погледи. Само учудваща адмирация като към нещо непознато, което идва от някаква друга планета и не се помества в нито един от съществуващите естетически канони — просто друго нещо!
Ландо прокара ръка по безкрайното голо бедро, гладко като камък, милван от морето хиляди години, с цвят на горещ бронз, мускулесто и парещо под неговата длан. Той признаваше в себе си със смущение, че е горд, задето е издържан от такова създание — не че собствените доходи не му стигаха, напротив, те покриваха напълно разходите му и доста нещо оставаше — просто — въпрос на принцип. Парите и подаръците, с които тя го отрупваше, откакто бе започнала да проституира, му бяха давани с кралски жест. Без сервилност, без задължение, без нужда — просто защото тя желаеше да го прави. Защото това й доставяше удоволствие.