— Параноята му ще се изостри и той ще е достатъчно разстроен, за да повярва — предположих. — Например, ако някога е бил лекуван в една от болниците тук наблизо, ще се притесни, че можем да го открием по старите му картони. Ако купува някакви специални лекарства от аптеките, ще се разтревожи и за това.
Всичко се въртеше около специфичната миризма, която Мат Питърсън бе споменал на полицията. Нямаше никакви други „улики“, които да можем със сигурност да извадим на бял свят.
Единственият факт, който можеше да създаде грижи на убиеца, бе ДНК-то.
Можех да го блъфирам с него колкото си искам, без това дори да е истински блъф.
Преди няколко дни бях получила копия на докладите от първите два случая. Бях разгледала редиците вертикални ивички в най-различни разцветки и с най-различни широчини, които удивително приличаха на закодираните чертички по етикетите на опаковките за храни в супермаркетите. Във всеки от случаите имаше три радиоактивни „сонди“ и положението на чертичките при всяка „сонда“ в случая „Пати Луис“ с нищо не се различаваше от положението на чертичките при трите „сонди“ на Бренда Степ.
— Разбира се, това не ни подсказва самоличността му — обясних аз на Аби и на Уесли. — Единственото нещо, което можем да кажем, е, че ако е чернокож, то само един от сто тридесет и пет милиона мъже може теоретично да се впише в едни и същи рамки. Ако е бял, само един на петстотин милиона.
ДНК-то представлява микромодела на целия човек, кода на неговия живот. Гениите инженери от една частна лаборатория в Ню Йорк бяха отделили ДНК-то от пробите семенна течност, които им бях изпратила. Бяха срязани пробите на определени места и тези късове се бяха придвижили към противоположните краища на наелектризирана повърхност, покрита с дебел слой гел. На единия край на повърхността се намираше положителният полюс, а на другия — отрицателният.
— Зарядът на ДНК-то е отрицателен — продължих аз. — Противоположностите се привличат.
По-късите парченца са се придвижили по-бързо и са стигнали по-далеч по посока на положителния полюс от по-дългите. Така парченцата са се разпределили по повърхността на гела, оформяйки това разпределение на ивиците. После са били прехвърлени върху пластмасова мембрана, след което им е била приложена „сондата“.
— Не разбирам — прекъсна ме Аби. — Каква „сонда“?
Обясних:
— Двойните нишки на ДНК-то на убиеца са били разделени, така че да станат единични. Образно казано, те са били разделени така, както се разтваря цип. Така наречената „сонда“ всъщност е разтвор, състоящ се от единичните нишки на ДНК-то от определена поредица, отбелязана с радиоактивен маркер. Когато разтворът, или „сондата“, и бил покапан по пластмасовата мембрана, той е издирил и се е съединил с допълващите се единични нишки — с допълващите се единични нишки на убиеца.
— Така че ципът отново се е затворил? — попита тя. — Но сега вече е радиоактивен?
— Цялата работа е в това, че сега всичко може да бъде запечатано на рентгенов филм — казах аз.
— Да, като по този начин се образуват тези закодирани ивици. Жалко само, че няма скенер, в който да ги въведем, за да ни даде името му — добави Уесли сухо.
— Цялата информация за него е там вътре — продължих аз. — Проблемът е в това, че техниката все още не е на нужното ниво, за да е в състояние да ни предостави подробности като например генетически дефекти, цвят на очите и косата, такива неща. Има толкова много ивици, които отговарят на толкова много различни подробности от генетическия състав на човек, че е прекалено сложно да се използват по друг начин освен за установяването на самоличността при сравнение.
— Но убиецът не знае това. — Уесли ме погледна въпросително.
— Точно така.
— Освен ако не е някой учен или нещо такова — прекъсна ме Аби.
— Да приемем, че не е — казах. — Съмнявам се, че преди да е прочел нещо за тях по вестниците, някога се е замислял за генетическите проби. Съмнявам се, че е много наясно с тези неща.
— Ще обясня цялата процедура в материала си — изказа мислите си на глас Аби. — Ще го накарам да разбере точно толкова, че да го побъркам.
— Точно толкова, че да го накараме да си помисли, че знаем за неговия дефект — съгласи се Уесли. — Ако наистина има дефект… Ето това ме притеснява, Кей. — Той ме изгледа продължително. — Ами ако няма?
Аз търпеливо се върнах към началото.
— Това, което най-много ме впечатли в думите на Мат Питърсън, е споменаването на палачинки. Той каза, че миризмата в спалнята му приличала на миризма на палачинки — сладка, но е напомняла и миризма на пот.