— Сироп от кленов сок — напомни ми Уесли.
— Да. Ако тялото на убиеца излъчва миризма, подобна на миризмата на кленов сок, тогава той може да има някаква аномалия, някакво метаболично смущение. И по-точно така наречената „болест на кленовата урина“.
— А тя генетическа ли е? — Уесли задаваше тези въпроси за втори път.
Точно там е цялата работа, Бентън. Ако той наистина има тази болест, признаците й са отбелязани някъде в неговото ДНК.
— Никога не съм чувала за нея — каза Аби. — За болестта.
— Е, тя не е разпространена като грипа например.
— А какво точно представлява?
Станах и се приближих до етажерката. Оттам извадих дебел учебник по медицина, намерих страницата, която ми трябваше, и го оставих отворен пред тях.
— Ензимен дефект — обясних и си седнах обратно на стола. — Резултатът от този дефект е натрупването на аминокиселини в организма като отрова. В класическата или напредналата й форма болният страда от забавено умствено развитие или често заболелите умират в детска възраст. Затова толкова рядко се срещат възрастни хора, страдащи от тази болест. Но е възможно. В по-лека форма, а ако убиецът въобще страда от тази болест, то трябва да е именно в леката й форма, постначалното развитие е нормално, симптомите се проявяват периодично и болестта може да се лекува чрез нископротеинова диета, а също така чрез допълнения към диетата — като например теамин или витамин Б в дози, десетократно по-големи от нормалните.
— С други думи — каза Уесли, като се наведе напред и заразглежда учебника намръщено, — убиецът може да има тази болест в леката й форма, да води що-годе нормален живот, да бъде умен, но да смърди?
Кимнах.
— Най-често срещаният признак на болестта на кленовата урина е характерната миризма на потта и урината, наподобяваща кленов сироп. Симптомите вероятно се изострят, когато той е под напрежение, миризмата се засилва, когато върши нещо, което го вкарва в стресово състояние, като например, когато извършва тези убийства. Миризмата се пропива и в дрехите. Този проблем сигурно го притеснява отдавна.
— Миризмата усеща ли се в семенната течност? — попита Уесли.
— Не е задължително.
— Ако той наистина излъчва тази миризма — каза Аби, — тогава сигурно често се къпе. Ако работи с други хора, те биха усетили миризмата.
Не отговорих.
Аби не знаеше за блестящото вещество. А аз не смятах да й казвам. Ако убиецът наистина излъчва тази миризма, би било логично да се предположи, че ако работи с хора, които биха могли да забележат този негов проблем, той често-често ходи да се мие под мишниците, ръцете и лицето. Може би се мие, докато е на работното си място, където в мъжката тоалетна се използва бораксов сапун.
— Поемаме риска. — Уесли се облегна назад и поклати глава. — Господи! Ако Питърсън си е въобразил, че е усетил миризмата, за която ни спомена, или ако я е сбъркал с някоя друга миризма — като например някакъв одеколон, който убиецът е използвал, — то тогава направо ще станем за смях. Тоя тип ще се увери, че ние наистина нямаме представа какво правим.
— Не виждам причина Питърсън да си е въобразил, че има някаква миризма — казах аз убедено. — При положение че, когато е намерил трупа на жена си, е изпаднал в шок, миризмата трябва да е била необичайна и достатъчно силна, за да му направи впечатление и да я запомни. Не вярвам да съществува такъв одеколон, който да има сладникава миризма на сироп от клен. Предполагам, че убиецът се е потил обилно и вероятно е напуснал стаята минути преди да е влязъл Питърсън.
— Болестта причинява забавяне на умственото развитие… — Аби започна да прелиства учебника.
— Ако не се лекува веднага след раждането — повторих аз.
— Това копеле явно няма забавено развитие. — Тя вдигна поглед към мен, а очите й бяха студени.
— Разбира се, че няма — съгласи се Уесли. — Психопатите може да са всякакви, но не и глупави. Ние само искаме да го накараме да си помисли, че го смятаме за тъп. Да го ударим по болното му място — по скапаната му гордост, която се върти около грандиозните му представи за коефициента му за интелигентност.
— Тази болест — продължих — може да има такова последствие. Ако наистина е болен, то той го знае. Възможно е да се предава по наследство. Сигурно е прекалено чувствителен както заради миризмата, която тялото му излъчва, така и заради умствените поражения, които той знае, че болестта би могла да причини.
Аби си водеше записки. Уесли се бе втренчил в стената, а изразът му бе напрегнат. Не изглеждаше доволен.
Издишвайки нервно, той каза:
— Просто не знам, Кей. Ако убиецът не е болен от тази „кленова болест“… — Той поклати глава. — Веднага ще разбере, че блъфираме. А това ужасно ще забави разследването.