— Как може да се забави нещо, което поначало не върви? — казах спокойно. — Нямам никакво намерение да назовавам болестта в този материал. — След това се обърнах към Аби. — Ще го наречем „метаболично смущение“. Това би могло да означава много неща. Той ще се разтревожи. Може да е нещо, за което не знае. Той смята, че е съвсем здрав. Но никога не му се е случвало цял екип генни инженери да се ровят в състава на секрециите му.
Дори да е лекар, няма да може да изключи възможността, че цял живот е имал някакво смущение в латентна форма, която седи и чака като бомба със закъснител. Ние ще се погрижим да му създадем тази тревога. Нека се пече на огъня. Нека си мисли, че е болен от нещо фатално. Това може да го накара да притича до най-близката клиника. Или до най-близката библиотека. Полицията ще може да направи проверка, да види кой е отишъл при местния лекар или пък панически е започнал да рови из медицински учебници в някоя библиотека. Ако той е човекът, проникнал в нашия компютър, вероятно ще опита отново. Каквото и да стане, имам вътрешното усещане, че нещо ще се случи. Това ще го разтърси.
През следващия час и тримата се заехме да направим черновата на статията на Аби.
— Не можем да приписваме информацията на никакъв източник — каза тя. — Няма начин. Ако припишем цитатите на главния съдебен лекар, престъпникът ще се усъмни, защото досега вие сте отказвали да давате информация. А сега са ви забранили да го правите. Трябва да изглежда като изтичане на информация.
— Добре тогава — казах сухо. — Можете да извадите на бял свят прословутия си „медицински източник“.
Аби прочете черновата на глас. Не звучеше добре. Беше прекалено мъглява. Пълна с „както се твърди“ и „възможно е“.
Ако само имахме проби от кръвта му! Ензимният дефект, ако такъв съществуваше, можеше да бъде открит в левкоцитите. Само да имахме нещо — каквото и да било.
Като по поръчка телефонът иззвъня. Беше Роуз.
— Доктор Скарпета, сержант Марино е тук. Казва, че е спешно.
Срещнахме се във фоайето. Носеше торба, от познатите ми сиви найлонови торби, в които се поставяха дрехи, свързани е някое престъпление.
— Няма да повярваш. — На зачервеното му лице грееше широка усмивка. — Нали знаеш кой е Свраката?
Бях забила поглед в обемистата торба, а недоумението бе изписано на лицето ми.
— Знаеш го, Свраката! Ходи из целия град и влачи една количка, която е свил от някой магазин; в нея носи всички вещи, които притежава на този свят. По цял ден рови из кофите за боклук.
— Някакъв скитник? — За какво говореше Марино?
— Да. Тарторът на всички скитници. През уикенда ходил и ровил около някаква кофа за боклук на по-малко от пресечка от къщата на Хена Ярбъро и какво намира? Намира прекрасен тъмносин анцуг. Вижда, че целият е в кръв, и се побърква. Той ми е доносник. Сеща се да го натъпче в торба за боклук и след това няколко дни я мъкне със себе си, докато успее да ме намери. Така че преди малко ми махна на улицата, взе ми десетачка както обикновено и на ти коледен подарък!
Марино започна да развързва въжето, с което бе стегната торбата.
— Помириши!
Миризмата почти ме събори — зловонието на кръв отпреди няколко дни бе примесено със силна сладникава миризма, наподобяваща едновременно пот и сироп от клен. Усетих как по гърба ми полазиха тръпки.
— Ей! — продължи Марино. — Отбих се в апартамента на Питърсън, преди да дойда тук. Накарах го и него да помирише.
— Същата миризма ли е?
Той повдигна палец и ми намигна.
— Право в целта! Точно така!
В продължение на два часа аз и Уинго обработвахме синия анцуг. На Бети щеше да й трябва известно време, за да анализира петната от кръв, но бе почти сигурна, че анцугът принадлежи на убиеца. На лазера той заблестя като слюда по асфалт.
Предполагахме, че когато е нападнал Хена с ножа, по ръцете му е останала много кръв и той ги е избърсал отстрани в панталона. По маншетите също имаше корави петна засъхнала кръв. Вероятно е имал навика да облича нещо като анцуг върху дрехите си, когато се е канел да направи „удар“. Може би и друг път след убийството бе изхвърлял дрехите си в кофа за боклук. Но се съмнявах. Беше изхвърлил анцуга, защото този път по него имаше много кръв.
Бях почти сигурна, че е достатъчно умен, за да знае, че петната от кръв не излизат; не е искал да държи в гардероба си дреха, по която да има стари петна от кръв, ако някога полицията го заловеше. Също така не е искал някой да изнамери откъде е купил анцуга — етикетите бяха изрязани.
Материята приличаше на смес от памук и някакво изкуствено влакно, беше тъмносиня, а размерът бе голям. Това ме подсети за тъмните влакна, които бях намерила върху перваза на прозореца у Лори Питърсън и върху тялото й. Бях открила тъмни нишки и върху тялото на Хена.