— Нека сам си зададе този въпрос — отвърнах.
Аби кимна и отново се наведе над тефтера си.
Уесли се облегна назад на стола си.
— Какво още знаеш за този дефект, Кей? Може би трябва да проверим в местните аптеки, да видим дали някой не купува големи количества различни витамини или лекарства по рецепта.
— Можем да проверим дали някой не купува редовно големи количества Б1 — казах аз. — Има и един прах специално за тази „кленова болест“ — добавка към диетата, която трябва да се спазва. Възможно е той да държи болестта под контрол чрез диета, като ограничава консумацията на обикновените храни с високо протеиново съдържание. Но смятам, че е прекалено хитър, за да оставя подобни следи, и в интерес на истината не мисля, че болестта му е в достатъчно остра фаза, за да налага ограничаваща диета. Предполагам, че за да е в състояние да функционира толкова добре в обществото, той води що-годе нормален живот. Единственият му проблем е странната миризма на тялото му, която се засилва, когато е под напрежение.
— Емоционално напрежение?
— Физическо напрежение — отговорих. — Неговата болест се засилва при физическо напрежение, така например, когато болният има някаква инфекция на дихателните пътища или грип. Реакцията е физиологична. Той сигурно не си доспива. Трябва огромна физическа енергия, за да се издебват жертвите, да се влиза с взлом в домовете им, да се извършват всичките неща, които той прави с тях. Емоционалното и физическото напрежение са свързани — едното допълва другото. Колкото повече емоционално напрежение му се събира, толкова повече се усилва физическото му напрежение и обратното.
— После какво?
Аз го погледнах невъзмутимо.
— После какво става? — повтори Уесли. — Ако болестта „пламне“?
— Зависи от това дали ще премине в остра форма.
— Да предположим, че премине.
— Тогава ще си има истински проблем.
— Което означава?
— Което означава, че в организма му ще се натрупат аминокиселини. Той ще стане муден, раздразнителен, с прояви на атаксия. Симптомите са подобни на остра форма на хипергликемия. Може да се наложи да бъде приет в болница.
— Говори на английски — каза Уесли. — Какво, по дяволите, е „атаксия“?
— Неустойчивост. Ще се движи като пиян. Просто няма да е в състояние да прескача огради и да влиза през прозорци. Ако болестта се изостри, ако нивото на напрежението му продължава да расте, а не се лекува, положението може да излезе извън контрол.
— Извън контрол? — настоя Уесли. — Да го подложим на напрежение — това е идеята, нали? И болестта му излиза извън контрол?
— Възможно е.
— Окей. — Той се поколеба. — После какво?
— Остра форма на хипергликемия и тревогата му расте. Ако не се ограничи по някакъв начин, ще се почувства объркан, превъзбуден. Може да засегне способността му на преценка. Настроенията му непрекъснато ще се менят.
Тук аз спрях.
Но Уесли нямаше намерение да оставя нещата дотук. Наведе се напред и се вторачи в мен.
— Нали цялата тази история с „кленовата урина“ не ти хрумна току-що? — настоя той.
— Просто досега премислях.
— Но досега не си казвала нищо.
— Не бях сигурна въобще — отговорих. — Нямаше никаква причина досега да споменавам каквото и да било.
— Добре. Окей. Казваш, че искаш да го побъркаш, да го подложиш на такова напрежение, че той да откачи. Да го направим. А какъв е последният стадий? Искам да кажа, какво става, ако болестта наистина се вложи?
— Може да изпадне в безсъзнание, да има конвулсии. Ако това продължи дълго, може и да доведе до остър органичен дефицит.
Той ме изгледа с недоумение, а после погледът му бавно се избистри — бе разбрал.
— Господи! Ти искаш да умориш този кучи син!
Писалката на Аби замръзна. Тя ме погледна стреснато.
Аз отговорих:
— Всичко това е само на теория. Ако той наистина има тази болест, тя е в лека форма. Успял е да преживее цял живот с нея. Много малко вероятно е болестта на „кленовата урина“ да доведе до неговата смърт.
Уесли продължи да ме гледа втренчено. Не ми бе повярвал.
14.
Цяла нощ не мигнах. Мислите ми не искаха да се успокоят и аз окаяно се мятах между тревожната действителност и жестоките сънища. Застрелях някакъв човек и Бил беше съдебният лекар, когото извикаха. Когато пристигна с черната си чанта, с него дойде някаква красива жена, която не познавах.
Очите ми конвулсивно се отвориха в мрака, сякаш студена ръка притискаше сърцето ми. Станах много преди да звънне часовникът и подкарах колата към службата в мъгла от угнетеност.
Не си спомнях някога да съм се чувствала толкова самотна и отчуждена. Когато пристигнах, не заговорих почти никого и персоналът започна да ми хвърля странни, нервни погледи.