Няколко пъти за малко не се обадих на Бил, решителността ми се огъна като дърво, преди да падне. Малко преди дванадесет часа тя най-накрая се сгромоляса. Секретарката му ведро ми каза, че „господин Болтс“ е в отпуска и ще се върне на първи юли.
Не оставих никакво съобщение. Тази отпуска не бе планирана, знаех това. Също така знаех защо не ми бе споменал нищо за нея. Преди би ми казал. Но миналото си беше минало. Нямаше да има никакво вземане на решение, никакви неубедителни извинения, никакви откровени лъжи. Той ме бе отрязал завинаги, защото не бе в състояние да застане лице в лице със собствените си грехове.
Следобед се качих в серологичната лаборатория, където за свое учудване заварих Бети и Уинго с гръб към вратата, наведени над нещо бяло в малко найлоново пликче.
Казах:
— Здравейте.
И влязох.
Уинго нервно набута пликчето в джоба на лабораторната престилка на Бети, като че ли й пробутваше пари.
— Свършихте ли долу? — попитаха, като се правех, че съм прекалено заета с мислите си, за да забележа странното им държане.
— Ъъъ, да, доктор Скарпета — отговори той бързо, докато излизаше. — Тоя, дето снощи са го застреляли, Макфий, него го откараха преди малко. А пък жертвите от пожара в Албърмарли ще ги докарат към четири.
— Добре. Значи ще ги задържим до утре сутринта.
— Окей — каза той вече от коридора.
Причината за моето посещение лежеше разстлана на широката маса в средата на стаята. Синият анцуг. Изглеждаше съвсем обикновен, с цип, затворен от горе до долу. Можеше да е на всеки. Имаше много джобове и аз ги бях преровила най-малко пет-шест пъти с надеждата, че може да намеря нещо, което да ми подскаже кой е собственикът. Но те бяха празни. По крачолите и ръкавите зееха големи дупки — Бети бе изрязала напоените с кръв части.
— Успя ли да определиш кръвната група? — попитах, като се опитвах да отместя поглед от пластмасовото пликче, което стърчеше от джоба й.
— Отчасти. — Тя ми направи знак да я последвам в стаята й.
На бюрото й лежеше тефтерче, върху което бяха надраскани думи и цифри, които за непросветените биха изглеждали като йероглифи.
— Кръвната група на Хана Ярбъро е Б — започна тя. — Имаме късмет в това отношение, защото не е много често срещана. Около дванадесет процента от населението на Вирджиния са с кръвна група Б. За съжаление подсистемите са доста разпространени — срещат се сред осемдесет и девет процента от населението на Вирджиния.
— А колко често срещана е цялата конфигурация? — Найлоновото връхче, което надничаше от джоба й, започваше да ме нервира.
Тя започна енергично да удря по клавишите на калкулатора, умножавайки процентите и разделяйки по броя на подсистемите.
— Около седемдесет процента. Седемдесет от всеки сто души имат тази конфигурация.
— Не може да се каже, че е много рядко срещана — промърморих.
— Толкова, колкото са редки и врабчетата.
— Ами петната от кръв по анцуга?
— Имахме късмет. Когато скитникът е намерил анцуга, петната от кръв трябва да са били вече изсъхнали. В учудващо добра форма е. Успях да отделя всички подсистеми освен една. Всичко съвпада с кръвта на Хена Ярбъро. ДНК-то би трябвало с точност да потвърди това, но ми трябват още четири до шест седмици.
Аз отбелязах разсеяно:
— Жалко, че нямаме необходимото за тези изследвания в нашата лаборатория.
Очите й се спряха на мен и изразът им се смекчи.
— Изглеждаш направо съсипана, Кей.
— Значи си личи.
— За мен е съвсем ясно.
Замълчах.
— Не се оставяй всичко това да те съсипе. След тридесет години от този ужас човек, ще не ще, се научава…
— А какво крои Уинго? — изтърсих тъпо.
Учудена, тя се запъна:
— Уинго? Ами…
Бях забила поглед в джоба й.
Тя се разсмя нервно и го потупа.
— А, това ли? Една частна поръчка, за която ме помоли…
Явно не смяташе да ми казва нищо повече. Може би Уинго имаше други, действителни проблеми в живота си. Може би искаше тайно да му се направи тест за HIV. Боже Господи, дано Уинго да няма СПИН!
Като събрах разпокъсаните си мисли, попитах:
— Ами влакната? Има ли нещо там?
Бети бе сравнила влакната на анцуга с влакната, намерени около тялото на Лори Питърсън, и с няколкото влакна върху тялото на Хена Ярбъро.
— Влакната, които намерихме на перваза на прозореца в спалнята на Питърсън, може да са от анцуга — каза тя, — а може и да са от всякакъв вид тъмносин пат, смесица от памук и полиестер.
В съда, помислих си аз мрачно, това сравнение няма да струва и пукната пара, няма да означава нищо, защото този тип плат е точно толкова разпространен, колкото хартията за пишещи машини, която може да се купи от всеки универсален магазин. Влакната можеха да са от нечии работни панталони. Също така можеха да са от престилката на някой санитар или от униформата на полицай.