— Спомням си това лято. В Орегон ли беше?
— Не, Сесил никога не е живяла в Орегон. Стана във Фредериксбърг, където ние с нея отраснахме.
— Преди колко време се случи това?
Отново последва пауза.
— Преди девет-десет години.
— А къде е била лекувана?
— Не знам. Някаква болница във Фредериксбърг. Не си спомням името й.
Фрактурата на Сесил не е била лекувана в Медицинския институт на Вирджиния, а и това се бе случило прекалено отдавна, за да има някакво значение. Но всичко това вече не ме интересуваше.
Никога не бях виждала Сесил Тайлър, докато е била жива.
Никога не бях разговаряла с нея.
Без да се замислям, бях приела, че тя говори като негърка.
— Госпожо О’Конър, вие нали сте чернокожа?
— Разбира се, че съм чернокожа. — По гласа й личеше, че е разстроена.
— Сестра ви като вас ли говореше?
— Да говори като мен? — попита тя, повишавайки тон.
— Знам, че въпросът звучи малко странно…
— Искате да кажете дали е говорила като бяла, както говоря аз? — продължи тя с раздразнение. — Да! Точно така говореше! Нали това е целта на образованието? Да могат черните да говорят като бели!
— Моля ви — спрях я съчувствено. — Нямах никакво намерение да ви обиждам. Но е много важно…
Извиненията ми бяха приети от сигнала „свободно“.
Люси бе научила за петата удушена жена. Знаеше за всичките. Също така знаеше, че в спалнята си държа пистолет калибър 38, и откакто бяхме седнали да вечеряме, два пъти ме бе попитала за него.
— Люси — казах аз, докато изплаквах чиниите и ги нареждах в машината за миене. — Не искам да седиш и да мислиш за пистолети. Ако не живеех сама, и аз нямаше да имам пистолет.
Беше ми минавало през ум да го скрия на място, където никога не би й дошло наум да го търси. Но след случая с модема, който аз с чувство на вина бях свързала отново с домашния си компютър преди няколко дни, бях решила нищо да не крия от нея.
Докато Люси живееше при мен, пистолетът остана да лежи на полицата в гардероба ми, в кутия за обувки. Не беше зареден. През последните дни сутрин изваждах патроните, а вечер, преди лягане, зареждах пистолета наново. Що се отнася до патроните „Силвъртип“, тях ги държах на място, където тя никога не би се сетила да ги потърси.
Когато се обърнах към нея, очите й бяха широко отворени.
— Знаеш защо имам пистолет, Люси. Смятам, че разбираш колко са опасни пистолетите…
— Могат да убият човек.
— Да — отговорих аз, докато влизахме във всекидневната. — Разбира се, че могат.
— Ти имаш пистолет, за да можеш да убиеш някого.
— Не ми се иска да мисля по този въпрос.
— Да, ама е вярно — настоя тя. — Затова го имаш. Заради лошите хора. Затова.
Взех дистанционното управление и включих телевизора.
Люси запретна ръкавите на ватираната си розова фланела и се оплака:
— Горещо е тук, лельо Кей. Защо винаги е толкова горещо?
— Искаш ли да усиля климатичната инсталация? — попитах аз разсеяно, разлиствайки телевизионната програма.
— Не. Мразя климатичните инсталации.
Запалих цигара и тя веднага се оплака и от това.
— В кабинета ти тук, у дома, винаги е горещо и винаги смърди на цигари. Отварям прозореца, но продължава да смърди. Мама казва, че не трябва да пушиш. Ти си лекарка и не трябва да пушиш. Мама казва, че би трябвало да ги знаеш тези неща.
Дороти се бе обадила снощи. Беше някъде в Калифорния, не си спомнях точно къде — със съпруга си илюстратор. Беше ми коствало големи усилия да се държа с нея прилично. Искаше ми се да я упрекна: „Имаш дъщеря, кръв от кръвта ти, плът от плътта ти. Помниш ли Люси? Помниш ли я?“ Вместо това обаче се държах сдържано, почти благосклонно, най-вече заради детето, което седеше до масата, здраво стиснало устни.
Люси разговаря с майка си в продължение на десет минути, след което не ми каза нищо. Оттогава тя постоянно се заяждаше с мен, критикуваше ме, беше сприхава и непрекъснато се разпореждаше. По думите на Берта през деня се бе държала по същия начин, а вечерта я нарече „самата придирчивост“. Каза ми също така, че цял ден Люси не си е показвала носа от кабинета ми. От момента, в който бях излязла, до момента, в който се бях върнала, неизменно бе седяла пред компютъра. Берта се отказала да я вика в кухнята за ядене. Люси се нахранила на бюрото ми.
— Анди казва, че е по-опасно Да имаш пистолет, но да не знаеш как да го използваш, отколкото въобще да нямаш — обяви тя на висок глас.
— Анди? — попитах аз разсеяно.