Никога не съм се притеснявала от мъртвите. Страхувам се от живите.
Когато един въоръжен луд нахълта в кабинета на местен лекар и стреля напосоки в чакалня, пълна с пациенти, аз лично отидох в един железарски магазин и купих катинар с верига, които сега се поставяха на двойната стъклена врата на портала след работно време и през уикенда.
Внезапно, докато работех на бюрото си, някой разтърси същата тази врата с такава сила, че когато успях да си наложа да прекося коридора, за да проверя, веригата все още се люлееше. Нямаше никой. Понякога бездомници се опитваха да влязат, за да използват тоалетната ни, но и когато погледнах навън, не видях никого.
Върнах се в стаята си, но когато чух да се отвратят вратите на асансьора в другия край на коридора, нервите ми бяха в такова състояние, че грабнах една голяма ножица с пълното съзнание, че съм готова да я използвам. Беше дневният пазач.
— Ти ли се опитваше да влезеш през външната врата преди малко? — попитах аз.
Той с любопитство погледна ножицата, която стисках в ръката си, и каза, че не. Въпросът очевидно беше безсмислен. Той знаеше, че на външната врата има верига, а у него имаше ключове от другите врати в сградата. Нямаше никаква причина да се опитва да влезе отпред.
Когато седнах на бюрото си, за да издиктувам доклада за аутопсията, отново настъпи напрегната тишина. Не зная защо, но не бях в състояние да кажа каквото и да е било, не можех да чуя тези думи, изречени на глас. Постепенно осъзнах, че никой не трябва да ги чуе, дори секретарката ми Роуз. Никой не трябваше да научи за блестящото вещество, за семенната течност, за отпечатъците от пръсти, за дълбоките резки в тъканта на врата — и което беше най-страшното, за това, че жертвата е била измъчвана. Убиецът деградираше, ставаше чудовищно жесток. Вече не го задоволяваше само да изнасилва и убива жертвите си. Чак когато махнах шнуровете от тялото на Лори Питърсън и започнах да правя малки резки там, където кожата ми изглеждаше сравнително зачервена, палпирайки за счупени кости, чак тогава осъзнах какво бе преживяла тя преди смъртта си.
Натъртванията бяха толкова скорошни, че едва се забелязваха на повърхността, но един разрез разкри спукани кръвоносни съдове под кожата. По всичко личеше, че е била удряна с тъп предмет, че вероятно е била ритана с крак. Имаше счупвания на три съседни ребра отляво и на четири пръста. В устата й имаше влакна, най-вече върху езика, което подсказваше, че устата й вероятно е била запушена, за да не крещи.
Спомних си цигулката и попютъра във всекидневната, медицинските списания и книги на бюрото в спалнята. Ръцете й. Те са били най-ценният й инструмент, с тях тя е лекувала и създавала музика. Вероятно е чупил пръстите й един по един.
Микрокасетата в касетофона се въртеше, записвайки тишината. Изключих го и завъртях стола си към компютъра. Мониторът примигна и от черен стана небесносин. По екрана се стрелнаха черни букви — започнах сама да печатам доклада за аутопсията.
Дори не поглеждах бележките, които си бях водила върху празен плик от ръкавици по време на аутопсията. Знаех за нея всичко. Съзнанието ми бе запечатало всеки детайл. Думите „в границите на нормалното“ постоянно се въртяха в ума ми. Тя бе съвсем здрава. Сърцето, белите дробове, бъбреците. „В границите на нормалното.“ Бе умряла в цветущо здраве. Продължавах да пиша, цели страници изчезваха и се заменяха с нови, когато изведнъж вдигнах глава от монитора. На вратата стоеше Фред, пазачът.
Нямах представа колко време съм работила. Неговото дежурство започваше в 8,00. Всичко, което се бе случило, откак го бях видяла за последен път, ми изглеждаше като сън, като кошмарен сън.
— Още ли сте тук? — Той се поколеба. — Ами долу са дошли едни от погребалното бюро, искат да вземат един труп, ала не могат да го намерят. Идват чак от Мекленбърг. А пък аз не знам къде е Уинго…
— Уинго си отиде преди часове — казах аз. — Какъв труп?
— Някой си Робъртс, прегазен от влак.
Замислих се. Заедно с Лори Питърсън за днес имахме шест случая. Имах смътен спомен за човека, смазан от влак.
— В хладилника е. — Свалих очилата и разтърках очи. — Провери ли там?
Фред се ухили глупаво и направи няколко крачки назад, като клатеше глава.
— Нали знаете, доктор Скарпета, аз в тоя сандък не влизам никога.
3.
Спрях колата пред къщи и с облекчение забелязах, че подобният на лодка понтиак на Берта е все още тук. Преди още да съм си намерила ключа, външната врата се отвори със замах.
— Как е положението? — попитах аз веднага.