Дали параноята не помрачаваше разсъдъка ми?
Можеше ли да има някаква връзка между този случай и случая с втория тест? По картонената папка проблясваха блестящи частички. Ами ако те не бяха дошли от моите ръце?
— Люси — попитах аз, — има ли някакъв начин да се разбере дали някой не е променял данни в служебния ми компютър?
Тя каза, без да се замисля:
— Нали правиш дубликати на данните си? Някой трябва да изведе данните, нали така?
— Да.
— Тогава можеш да намериш старите, изведени данни, да ги въведеш в компютъра и да провериш дали се различават.
— Проблемът е там — казах замислено, — че дори и да открия промяна, няма да знам дали някой от персонала просто не е решил да прибави нова информация или да уточни старата. Данните по случаите постоянно се променят, защото докладите пристигат в продължение на седмици и месеци след първоначалното въвеждане на случая.
— Значи трябва да ги попиташ, лельо Кей. Попитай ги дали са правили някакви промени. Ако ти кажат „не“ и ако откриеш стари, изведени данни, които се различават от информацията, която е в компютъра в момента, това не би ли ти помогнало?
— Може би — признах.
Люси върна старата парола. Излязохме от програмата и изчистихме екрана, така че на сутринта никой да не може да види командите, изписани на екрана на служебния компютър.
Беше почти единадесет часът. Обадих се на Маргарет у дома. Гласът й звучеше гроги, докато отговаряше на въпросите ми за дисковете, върху които бе изведена информацията, и когато я попитах дали има нещо от преди проникването в компютъра.
Както очаквах, тя ме разочарова:
— Не, доктор Скарпета. Няма нищо от толкова отдавна. На края на всеки ден правим ново извеждане, а предишното го форматираме и осъвременяваме.
— По дяволите! Трябва на всяка цена да се докопам до някаква версия на базата данни, която не е била осъвременявана от няколко седмици.
Мълчание.
— Един момент — промърмори тя. — Може би имам двуизмерен файл…
— Какво има в него?
— Не знам — поколеба се тя. — Сигурно данните от последните шест месеца. От Статистическото бюро искат да получат нашите данни. Преди няколко седмици си правех експерименти — въведох данните от нашия район в един раздел и прехвърлих всички данни от тези случаи в отделен файл, за да проверя какво ще стане. Най-накрая ще трябва да им ги препратя по телефона, направо в централния процесор…
— Преди колко седмици? — прекъснах я аз. — Преди колко седмици беше това?
— На първи… един момент… Мисля, че беше първи юни.
По нервите ми сякаш премина електрически ток. Трябваше да разбера. Ако успеех да докажа, че данните са били променени, след като репортажите се бяха появили във вестниците, то тогава поне щеше да се знае, че вината за изтичането на информация не е на моята служба.
— Трябва ми разпечатка на този двуизмерен файл веднага…
Последва продължителна пауза. Когато отговори, гласът й прозвуча неуверено:
— Натъкнах се на няколко проблема при процедурата. — Още една пауза. — Но мога да ви предоставя всичко, което имам, утре сутрин.
Приключвайки разговора, погледнах часовника си и набрах служебния номер на Аби.
— Аби, знам, че източниците ви са свещени, но трябва да науча нещо много важно.
Тя не отговори.
— В репортажа си за убийството на Бренда Степ сте писали, че е била удушена със светлокафяв колан от плат. Откъде сте взели тази подробност?
— Не мога…
— Моля ви. Ужасно е важно. Просто трябва да знам източника.
След продължителна пауза тя рече:
— Имена не мога да споменавам. Ще кажа само, че е член на спасителната бригада, която беше на местопрестъплението, окей? Познавам много момчета от бригадите…
— И не е възможно информацията по някакъв начин да е дошла от моята служба?
— Категорично не — отговори тя твърдо. — Тревожите се заради проникването във вашия компютър, за което спомена сержант Марино… Кълна се, информацията, която съм публикувала, не е оттам, не е от вашата служба.