Следващите думи изскочиха от устата ми, преди да успея да ги спра:
— Човекът, който е проникнал в компютъра, може би е добавил тази подробност за „светлокафявия колан от плат“, за да изглежда, че информацията ви идва от нашия компютър, че от нас изтича информация. Тази подробност не отговаря на истината. Не мисля, че някога е била внесена в компютъра. Смятам, че човекът, проникнал в програмата, е взел този детайл от вашия материал.
— Боже мой! — Това беше единствената й реакция.
15.
Марино шумно хвърли сутрешния вестник върху заседателната маса, така че от него изпаднаха вътрешните страници и притурките.
— Какво, по дяволите, е това! — Лицето му бе брадясало, гневно и зачервено. — Боже Господи!
В отговор Уесли спокойно подбутна към него един стол, приканвайки го да седне.
Материалът бе в горната половина на първа страница, а огромното заглавие гласеше:
Името на Аби не фигурираше никъде. Статията бе написана от репортера, който обикновено се занимаваше със съдебните дела. Имаше отделна колонка, където се обясняваше как се извършват ДНК-пробите, имаше и скица, изобразяваща процеса на „снемане на ДНК-отпечатъци“. Мисълта ми се върна към убиеца. Представих си го как чете вестника и изпада в ярост. Предположих, че където и да работи, днес си е взел болничен.
— Искам да знам защо никой не ми е казал нищо. — Марино ме изгледа застрашително. — Аз предавам анцуга. Върша си работата. А после какво? Хващам вестника и виждам целия този боклук! Какъв дефект? Току-що са пристигнали резултатите от ДНК-пробите, а някакъв тъпанар веднага се е раздрънкал? Или?
Аз мълчах.
Уесли отговори с равен тон:
— Няма значение, Пит. Статията във вестника не ни засяга. Всяко зло за добро. Знаем, че тялото на убиеца излъчва особена миризма или поне така предполагаме. Той смята, че хората на Кей са попаднали на някаква следа, и сега може и да направи погрешна стъпка. — Погледна ме. — Нещо ново?
Поклатих глава. До този момент никой не се бе опитвал да проникне в служебния компютъра. Ако някой от двамата бе влязъл в заседателната зала преди двадесет минути, щеше да ме завари затънала до глезените в хартия.
Сега разбирах защо Маргарет се бе поколебала вечерта, когато я помолих да направи разпечатка на двуизмерния файл. В него имаше около три хиляди случая от всички части на щата за целия месец май и листът на зелени райета, който получих, вероятно би могъл да покрие цялата дължина на сградата.
А имаше и нещо още по-лошо. Данните бяха дадени в ужасно сбит формат, който явно не бе предназначен за разчитане. Беше като да плуваш в паница със супа от букви и да се опитваш да уловиш цели изречения. Трябваше ми повече от час, за да намеря номера на случая „Бренда Степ“. И когато под заглавието „Дрехи, лични вещи“ открих думите „найлонов чорапогащник, телесен цвят, около врата“, не можех да кажа кое чувство у мен надделя — вълнението или ужасът. Никъде не се споменаваше колан от светлокафяв плат. Никой от моя персонал не си спомняше да е променял нещо или да е осъвременявал случая, след като е бил въведен в програмата. Но данните бяха променени. Бяха променени от външен човек.
— Ами всичко това за увреждането на умствените способности? — Марино грубо побутна вестника към мен. — Да не си открила нещо в тоя ДНК-алабализъм, което те кара да мислиш, че тоя не е с всичкия си?
— Не — отговорих аз честно. — Според мен авторът на статията иска да каже, че подобни отклонения в обмяната на веществата биха могли да доведат и до такива проблеми. Но нямам никакви факти, които да подсказват, че е така.
— Аз лично в никакъв случай не смятам, че на тоя тип му е мухлясал мозъкът. Ако ме питаш мен, все около едно и също въртите и сучете. Значи това приятелче бил глупав, бил откачен. Сигурно мие коли в някоя автомивка или чисти канализацията, или нещо такова…
Изразът на Уесли подсказваше, че започва да губи търпение.
— Хайде стига, Пит.
— Все пак аз отговарям за това разследване. Защо тогава трябва да научавам от вестниците какво става?
— Имаме по-съществен проблем… — рязко каза Уесли.
— Какъв? — попита Марино.
Казахме му. Казахме му за телефонния ми разговор със сестрата на Сесил Тайлър.
Докато ни слушаше, гневът му бавно се изпаряваше. Накрая лицето му придоби съвсем объркан израз.
Казахме му, че и петте жени са имали една обща черта, която не можеше да се отрече. Гласовете им.
Припомних му разпита на Мат Питърсън.
— Доколкото си спомням, той спомена нещо за първата си среща с Лори. Ако не греша, на някакво събиране. Спомена гласа й. Каза, че гласът й привличал вниманието на хората, защото бил приятен алтов глас. Това, което смятаме, че свързва и петте убийства, са гласовете. Възможно е убиецът изобщо да не ги е видял. Може само да ги е чул.