Марино отмести стола си назад.
Реших да си мълча. Да не казвам направо какво мисля. Вместо това попитах:
— Колко трудно би било да се получат разпечатки или записи на обажданията в полицията тогава, когато са били намерени труповете? Искам да видя точните часове, когато на полицията е съобщено за всяко убийство, в колко часа е пристигнала полицията, особено в случая с Лори Питърсън. Моментът на настъпването на смъртта може да се окаже много важен за установяването на часа, в който убиецът свършва работа, при положение че наистина работи нощем.
— Няма проблеми — отвърна Марино разсеяно. — Ако искаш, ела с мен. След като говорим с Питърсън, можем да отскочим до стаята на телефонистите.
Мат Питърсън не си беше у дома. Марино остави визитната си картичка под месинговото чукче на вратата на апартамента, в който живееше Питърсън.
— Не че очаквам да ми се обади — промърмори той, когато колата бавно се вля в потока на главната улица.
— А защо не?
— Когато идвах миналия път, той дори не ме покани да вляза. Заклещи вратата като барикада. След като благоволи да си завре лицето в анцуга, почти ми каза да се разкарам и ми затвори вратата под носа. Заяви, че за в бъдеще щял да говори с адвоката си. И също, че детекторът на лъжата доказвал неговата невинност и че нарочно съм го преследвал.
— А то сигурно си е точно така — казах сухо.
Марино ми хвърли един поглед и почти се усмихна.
Напуснахме западната част и отново се насочихме към центъра.
— Преди малко спомена за някакъв йонен тест, който показал наличието на боракс — реши той да смени темата. — Значи не си се спряла на театралния грим?
— В него няма боракс — отговорих аз. — Има нещо, което се нарича „Слънчева руменина“, и то е реагирало на лазера. Но не съдържа боракс. Вероятно Питърсън е оставил свои отпечатъци по тялото на жена си, защото я е докоснал, докато по ръцете му е имало от тази „Слънчева руменина“.
— А блестящото вещество по ножа?
— Няма достатъчни количества, за да се направи проба. Но не смятам, че е „Слънчева руменина“.
— Защо не?
— Защото не е гранулиран прах. На основата на крема е — спомняш ли си големия бял буркан с тъмнорозов крем, който донесе в лабораторията?
Той кимна.
— Ето това беше „Слънчева руменина“. Каквито и да са съставките му, които проблясват, когато към него се насочи лазер, той не може да се натрупва по разни повърхности както бораксовият сапун. Фактът, че е на основата на крема, би означавало, че високи концентрации от него биха могли да се проявят като отделни неясни петна там, където пръстите плътно са докосвали някаква повърхност.
— Като например ключицата на Лори — предположи той.
— Да. Също така картончето с десетте отпечатъка на Питърсън, там, където краищата на пръстите му са се притиснали към картона. Никъде другаде по картона нямаше отделни бляскави точици освен по мастилените отпечатъци. Бляскавите следи на дръжката на туристическия нож не бяха разположени по същия начин. Бяха разпокъсани, произволни и наподобяваха начина, по който са разположени следите по труповете на жените.
— Искаш да кажеш, че ако Питърсън е имал по ръцете от този крем „Слънчева руменина“ и е държал ножа, то би трябвало да има размазани петна от блестящото вещество вместо отделни бляскави точици.
— Точно това искам да кажа.
— Ами блестящата субстанция, която открихте по телата, шнуровете, с които са били завързани, и така нататък?
— Около китките на Лори имаше достатъчно високи концентрации, така че можахме да направим проби. Блестящото вещество е боракс.
Той обърна към мен очите си, скрити зад огледалните очила.
— Значи два различни вида блестящи субстанции.
— Точно така.
— Хмм!
Подобно на повечето градски и щатски обществени сгради в Ричмънд, Главното полицейско управление беше измазано с гипсова мазилка, което почти не го отличаваше от бетона по тротоарите. Беше с нездрава бледа боя, чиято грозна монотонност се нарушаваше единствено от трептящите цветове на щатското и американското знаме, които се вееха на покрива на фона на синьото небе. Марино зави зад сградата и паркира до една редица полицейски коли.
Влязохме във фоайето и минахме покрай остъкленото бюро „Информация“. Полицаи в тъмносини униформи се усмихваха на Марино, а на мен ми казваха: „Здравейте, докторке.“ Хвърлих поглед към сакото на костюма си и с облекчение установих, че съм свалила лабораторната престилка. Бях толкова свикнала да я нося, че понякога забравях да я съблека. Ако случайно напуснех сградата с нея, се чувствах, сякаш съм излязла по пижама.
Минахме покрай табло за съобщения, по които бяха налепени нарисуваните портрети на изнасилвачи, измамници, дребни гангстери. Имаше и полицейски снимки на десетте най-търсени обирджии, изнасилвачи и убийци в Ричмънд. Някои от тях открито се усмихваха към фотоапарата. Бях сигурна, че ще станат знаменитости на града.