Последвах Марино по някакво лошо осветено стълбище, стъпките ни глухо отекваха по металните стъпала. Спряхме пред една врата. Той Надникна през малкото стъклено прозорче и направи знак някому.
Вратата се отвори по електронен път.
Намирахме се в стаята на радиотелефонистите, кабинка под земята, пълна с бюра, компютърни терминали, свързани с телефонни конзоли. През стъклената стена се виждаше още една стая. Там бяха диспечерите, за които целият град бе като на видеоигра; телефонистите, които отговаряха на обажданията на 911, ни изгледаха с любопитство. Някои приемаха обаждания, други просто седяха и разговаряха или пушеха, свалили слушалките около вратовете си.
Марино ме поведе зад ъгъла, където имаше рафтове, препълнени с кутии големи магнетофонни ролки. На всяка кутия беше отбелязана датата. Потършува известно време по редовете, след това измъкна една след друга пет кутии, всяка от които за период от една седмица.
Като ги тръсна в ръцете ми, провлечено рече:
— Честита Коледа!
— Какво? — изгледах го аз, сякаш изведнъж бе полудял.
— Ей — каза той и си измъкна цигарите. — Да знаеш, че аз трябва да обикалям пицариите. Ето там — той посочи с палец стаята на диспечерите от другата страна на стъклото — има магнетофон. Или ги преслушай тук, или ги отнеси в службата си. Ако бях на твое място, щях веднага да ги изнеса от тази зоологическа градина, само че не съм ти казвал такова нещо, окей? Забранено е да се изнасят от сградата. Когато приключиш, ми ги дай на мен. Лично.
Започваше да ме боли глава.
След това Марино ме заведе в малка стая, където лазерен принтер изплюваше километри хартия на зелени райета. Купчината на земята вече беше достигнала повече от половин метър.
— Обадих се на момчетата тук, преди да тръгнем от кабинета ти — обясни той лаконично. — Накарах ги да разпечатат всичко от компютъра за последните два месеца.
О, Господи!
— Така че и адресите, и всичко сега е тук. — Обърна към мен безизразните си очи. — Ще трябва да прегледаш копията от харддиска, за да видиш какво се е появявало на екрана, когато са се обаждали хората. Без адресите няма да знаеш кое обаждане кое е.
— А не можем ли просто да поискаме от компютъра точно това, което ни трябва? — попитах с раздразнение.
— А ти разбираш ли от универсални процесори?
Естествено, че не разбирах.
Той се огледа.
— Тук никой не разбира бъкел от централни процесори. Имаме само един програмист на горния етаж. Точно сега обаче е в отпуск. Единственият начин да се извика експерт е да стане някаква авария. Тогава се обаждат в центъра и управлението трябва да снесе по седемдесет долара на час. Дори и от управлението да се съгласят на такова нещо, ония приятелчета от центъра ще ти скъсат нервите, докато благоволят да дойдат. Човекът, когото ще изпратят, ще се появи утре следобед, в понеделник или дори другата седмица. И това е при положение, че ти проработи късметът. Всъщност имаш късмет, че намерих някой, който знае как да натисне копчето Print.
Останахме в стаята около тридесет минути. Най-накрая принтерът спря и Марино откъсна листа. Купчината вече беше към метър. Той напъха листовете в една празна кутия от хартия, която измъкна кой знае откъде, и я повдигна със сумтене.
Докато излизахме от стаята на телефонистите, подхвърли през рамо на един симпатичен чернокож офицер от свързочната:
— Ако видиш Корк, предай му, че имам нещо за него.
— Казвай — рече полицаят и се прозина.
— Предай му, че вече не кара ония ТИР-ове, а и не сме в гангстерски филм.
Полицаят се разсмя. Прозвуча точно като Еди Мърфи.
През следващия ден и половина дори не си правех труда да се обличам. Усамотих се у дома по анцуг и слушалки.
Берта прояви разбиране и заведе Люси на екскурзия за целия ден.
Реших да не се появявам в кабинета си в службата, защото там неминуемо щяха да ме прекъсват всеки пет минути. Надбягвах се с времето. Молех се да открия нещо, преди петъчната вечер да се е стопила в първите часове на съботната утрин. Бях убедена, че той ще нанесе следващия си удар.
На два пъти се обаждах на Роуз. Тя ми каза, че откак съм тръгнала с Марино, от кабинета на Амбърги били звънили два пъти. Комисарят настоявал да се явя веднага и да му дам обяснение за материала, който, се бе появил на първа страница във вчерашния вестник, за „това последно скандално изтичане на информация“, както самият той се изразил. Искал доклада за ДНК-пробите. Искал доклада за „най-новите улики“. Бил толкова разярен, че даже грабнал телефона лично и започнал да заплашва Роуз. Тя обаче имаше достатъчно бодли.