— А ти какво му отговори? — попитах я удивена.
— Казах му, че ще ви оставя бележка на бюрото. Тогава той заплаши, че ще ме уволни, ако не го свържа с вас веднага. Отвърнах му, че нямам нищо против. Досега никого не съм давала под съд…
— Наистина ли му го каза?
— Да, разбира се. Ако тоя побъркан тип имаше още един мозък, то сигурно щеше да подрънква.
Бях включила телефонния си секретар. Ако Амбърги се опитваше да се обади, щеше да получи само механичен отговор.
Това, с което се бях нагърбила, беше истински кошмар. Всяка лента покриваше по седем денонощия. Естествено, лентите не бяха толкова дълги, защото понякога се случваше да има по три-четири кратки обаждания на час. Зависеше от това колко работа са имали телефонистите от всяка смяна. Проблемът ми бе да открия точния период, в който смятах, че всяко от убийствата е било съобщено. Ако търпението ми се изчерпеше, можех да го пропусна и да се наложи да връщам лентата. Тогава загубвах мястото, до което бях стигнала. Ужасно!
Освен това беше и потискащо. Обажданията на 911 в повечето случаи идваха или от душевноболни, чиито тела току-що били завладени от извънземни, или от хора, насвиркани до козирката, или от нещастници, чиито съпруг или съпруга току-що бяха получили удар или инфаркт. Имаше много катастрофи по пътищата, заплахи за самоубийство, сигнали за съмнителни типове, обикалящи наоколо, лаещи кучета, прекалено силна музика от стереоуредби, фишеци, които обаждащите се бяха взели за изстрели от пистолет.
Превъртах лентите ту напред, ту назад. До момента бях успяла да намеря три от обажданията, които ме интересуваха. На Бренда, на Хена и току-що на Лори. Върнах лентата, докато намерих неуспешното обаждане на Лори в полицията, точно преди да бъде убита. Беше регистрирано в 12,49 през нощта в събота, 7 юни, и единственото, което бе записано, бе гласът на телефониста, вдигнал слушалката, с неговото отривисто „Деветстотин и единадесет“.
Разгъвах лист след лист от дългата ивица хартия, докато намерих съответстващата разпечатка. Адресът на Лори се появи на екрана на 911, на името Л. А. Питърсън. Телефонистът бе дал приоритет от четвърта степен на нейното обаждане и го бе предал на диспечера зад стъклената стена. Тридесет и девет минути по-късно патрулна кола номер 211 най-накрая бе получила обаждането. След още шест минути тя бе минала покрай дома й и беше продължила към друг адрес.
Адресът на Питърсън се появяваше отново точно шестдесет и осем минути след първото неуспешно обаждане, в 01,57 сутринта, когато Мат Питърсън бе открил тялото на жена си. Ако той не бе ходил на генерална репетиция същата тази вечер, помислих си аз. Ако само се бе прибрал час, час и половина по-рано…
От лентата се чу щракване.
— Деветстотин и единадесет.
Чу се нечие тежко дишане.
„Жена ми! — Глас на човек, изпаднал в паника. — Някой е убил жена ми! Моля ви, побързайте! — Тук той се извиси в писък: — О, Господи! Някой я е убил! Моля ви, побързайте!“
Истерията в гласа ме парализираше. Питърсън не бе в състояние да говори свързано, нито помнеше адреса си, когато телефонистът го попита дали е същият, изписан на неговия екран.
Спрях лентата и бързо пресметнах. Питърсън се бе прибрал у дома двадесет и девет минути след като първият полицай бе осветил предната част на къщата с фенера си и бе докладвал, че всичко изглежда „спокойно“. Неуспешното набиране на 911 бе в 12,49. Полицаят най-накрая бе пристигнал в 01,34.
Бяха минали четиридесет и пет минути. Толкова е било времето, което убиецът е прекарал при Лори.
В 01,34 убиецът вече си е бил тръгнал. Лампата в спалнята е била загасена. Ако все още е бил в спалнята, лампата щеше да свети. В, това бях сигурна. Не можех да повярвам, че в тъмното той бе успял да напипа шнуровете и да ги върже по този сложен начин.
Садист. Искал е жертвата да види лицето му, особено ако е бил маскиран. Искал е жертвата да вижда всичко, което прави.
Искал е тя да очаква с неописуем ужас всяко следващо негово чудовищно движение… Докато се е оглеждал, докато е срязвал шнура, докато е започвал да го връзва…
Когато всичко бе приключило, той спокойно бе загасил лампата в спалнята и бе излязъл през прозореца на банята, вероятно броени минути преди патрулната кола да мине край къщата и по-малко от половин час преди да се върне Питърсън. Странната миризма на убиеца бе продължила да витае като зловонието от кофа за боклук.