До момента не бях открила да е имало една и съща патрулна кола, която да се е отзовала и в трите случая — при убийството на Бренда, на Лори и на Хена. Разочарованието започваше да подкопава енергията ми.
Външната врата се отвори точно когато си бях дала малко почивка. Берта и Люси се връщаха. Описаха ми най-подробно какво бяха правили, а аз се опитвах да се усмихвам и да слушам какво ми говорят. Люси беше изтощена.
— Боли ме стомахът — оплака се тя.
— Въобще не се учудвам — подхвана Берта. — Казах ти да не ядеш всичките тези боклуци. Захарен памук, сандвичи… — И тя поклати глава.
Приготвих на Люси пилешки бульон и я сложих да спи.
След това се върнах в кабинета си и неохотно сложих слушалките.
Вече нямах представа колко е часът, сякаш бях изпаднала в летаргия.
— Деветстотин и единадесет.
— Деветстотин и единадесет.
Цифрите подскачаха в главата ми.
Малко след десет бях толкова уморена, че вече не можех и да мисля. Машинално превъртах лентата, опитвайки се да намеря обаждането, последвало откриването на тялото на Пати Луис. Докато слушах, очите ми блуждаеха по компютърните разпечатки, които лежаха разстлани в скута ми.
И тогава видях нещо, на което просто не можех да повярвам.
Адресът на Сесил Тайлър бе изписан на средата на страницата от 12 май в 21,23.
Трябваше да има някаква грешка.
Тя бе убита на 31 май.
Адресът й не трябваше да бъде в тази част на разпечатката. Изобщо не трябваше да бъде на тази лента!
Превъртях лентата напред, като я спирах на всеки няколко секунди. Намерих това, което търсех, едва двадесет минути по-късно. Върнах записа три пъти, докато успях да разгадая какво означава.
Точно в 9,23 един мъжки глас отговори:
— Деветстотин и единадесет.
След малка пауза един приятен, културен женски глас каза учудено:
— О, извинете.
Последва притеснен смях.
— Исках да набера „Справки“. Извинете. — Още веднъж се засмя. — Изглежда, по погрешка съм набрала девет вместо четири.
— Няма проблем. Винаги се радваме, когато няма проблем. — И гласът добави жизнерадостно: — Приятна вечер ви желая.
Тишина. Прищракване и лентата продължи да се върти.
На разпечатката адресът на убитата чернокожа фигурираше просто на името на Сесил Тайлър.
Изведнъж всичко ми стана ясно.
— Боже мой! Господи, Боже мой! — промълвих и за момент ми призля.
Бренда Степ се бе обадила в полицията след катастрофата с колата си. Лори Питърсън се бе обадила в полицията, по думите на мъжа й, когато чула подозрителен шум, който после се бе оказал мяучене на котка в кофата за боклук. Аби Търнбул се бе обадила в полицията, когато бе забелязала, че я следи мъж в черен кугар. Сесил Тайлър бе набрала полицията по погрешка.
Набрала 911 вместо 411.
Просто набрала грешен номер!
Четири от петте жени. Всички обаждания бяха от домовете им. Адресите веднага се появяваха на екрана на компютъра, използван за обажданията на 911. Ако адресите бяха на имената на жените, телефонистът можеше да предположи, че живеят сами.
Изтичах в кухнята, без да знам защо. Телефон имаше и в кабинета ми.
Обзета от паника, набрах номера на детективския отдел.
Марино не бе там.
— Трябва ми домашният му номер.
— Съжалявам, госпожо, но не можем да даваме домашните номера.
— По дяволите! Обажда се главният съдебен лекар, доктор Скарпета! Дайте ми домашния му номер веднага!
Последва стреснато мълчание. А след него — многословно извинение. После ми даде номера.
Отново набрах.
— Слава Богу! — въздъхнах с облекчение, когато чух гласа на Марино.
— Сериозно? — каза той, след като изслуша задъханото ми обяснение. — Разбира се, че ще се заема.
— А не смяташ ли, че трябва да отидеш в стаята на телефонистите и да видиш дали копелето е там? — вече почти крещях.
— Е, добре, какво казва тоя тип? Позна ли гласа му?
— Разбира се, че не съм познала гласа.
— Ами какво точно казва на тази Тайлър?
— Ще ти го пусна да го чуеш. — Изтичах обратно в кабинета си и вдигнах слушалката на другия телефон. Върнах лентата назад и усилих звука.
— Позна ли го? — попитах отново, след като вдигнах слушалката.
Марино не отговори.
— Чуваш ли ме? — попитах аз високо.
— Ей, по-спокойно, докторке. Денят ми беше много труден. Остави всичко на моя милост. Обещавам да проверя.
И затвори.
Останах загледана в слушалката. Седях, без да помръдвам, докато вместо сигнала „свободно“ един механичен глас не започна да се оплаква: „Ако желаете да се обадите, моля затворете телефона и наберете отново…“
Пробвах външната врата, проверих дали алармената система е включена и се качих на горния етаж. Спалнята ми се намираше в края на коридора, с изглед към дърветата в задния двор. Светулки проблясваха в катранения мрак. Нервно дръпнах щорите.