Стоях лице в лице с Берта в широкото антре. Когато Люси бе в града при мен, този разговор се повтаряше в края на всеки ден.
— Много зле, доктор Кей. Това дете седи цял ден в кабинета ви и блъска по компютъра. Казвам ви! И само ако се опитам да вляза да й дам сандвич или да я питам как е, започва да крещи и въобще… Ама аз си знам. — Погледът в тъмните й очи стана по-мек. — Разстроена е, защото цял ден сте на работа.
Във вцепененото ми съзнание се прокрадва чувство за вина.
— Видях вечерния вестник, доктор Кей. Господ да ни е на помощ. — Тя вкара едната си ръка в ръкава на шлифера, после и другата. — Знам защо цял ден е трябвало да вършите тези неща. Боже, Боже! Дано тоя път полицията да го хване. Просто ужасно.
Берта знаеше с какво се занимавам и никога не ми задаваше въпроси. Никога не питаше нищо. Дори ако някой случай се окажеше от нейния квартал.
— Вечерният вестник е там. — Тя посочи всекидневната и грабна чантичката си от масата до вратата. — Пъхнах го под възглавницата на дивана, за да не го докопа Люси. Не знаех какво да кажа, ако го прочете.
И Берта ме потупа по рамото на излизане от къщи!
Бог да я поживи! Бях се отказала да й се извинявам заради семейството си. Племенничката ми, сестра ми и майка ми — всичките я бяха обиждали и тормозели, и по телефона, и в лицето. Берта разбираше всичко. Никога не прояви съчувствие, нито пък отправи някакъв упрек и понякога имах подозрението, че ме съжалява, а това ме караше да се чувствам още по-зле. Затворих външната врата и влязох в кухнята.
Това бе любимото ми помещение, с висок таван, с модерни, но малко на брой уреди, защото предпочитам сама да приготвям повечето неща, като например да меся тесто или да правя спагети. Върху плота, който използвах за готвене, имаше дъска от кленово дърво, на точно необходимата височина за човек, който по чорапи е метър и шестдесет. Плотът за закуска се намираше под голям прозорец, от който се виждаха дърветата в задния двор и къщичката за птици. Набързо стъкмените букети червени и жълти рози от градината, която бе моята страст, бяха единствените цветни петна сред светлите тонове на дървените шкафчета и плотове.
Люси не беше в кухнята. Чиниите от вечерята й бяха измити и се отцеждаха на мивката и аз предположих, че се е върнала в кабинета ми.
Отидох до хладилника и си налях чаша „Шабли“. Облягайки се за момент на плота, затворих очи и отпих, една глътка. Питах се как трябва да постъпя с Люси.
Миналото лято бе първото й посещение тук, откак бях напуснала Съдебномедицинската служба на окръга Дейд и града, в който съм родена и където се бях върнала след развода си. Люси е единствената ми племенничка. На десетгодишна възраст тя вече се занимаваше с математика и физика на гимназиално ниво. Беше гений, невъзможна малка напаст от неясен латински произход, чийто баща бе умрял в ранното й детство. Нямаше си никой освен сестра ми Дороти, която бе толкова погълната от писането на детски книги, че не й оставаше време за собствената й дъщеря. Люси ме боготвореше извън всякакви обясними граници и тази нейна привързаност изискваше енергия, каквато аз в момента не притежавах. На път за вкъщи дълго мислех дали да не сменя резервацията й и да я кача на по-ранен самолет за Маями. Но знаех, че сърце не ми дава да го направя.
Това би я съсипало. Тя нямаше да разбере. Би означавало да бъде отритната още веднъж, ала в нейния живот тя бе отблъсквана нееднократно и това щеше да бъде още едно доказателство, че е неудобна и нежелана. Люси бе чакала идването си при мен с нетърпение цяла година. С нетърпение го бях чакала и аз.
Отпивайки още една глътка вино, аз зачаках пълната тишина да отпусне нервите ми и да притъпи тревогите ми.
Домът ми се намираше в западната част на града, където големите къщи се губеха сред дървета и огромни градини, а по улиците се движеха предимно комбита и семейни автомобили. Съседите бяха много тихи, обири или вандализъм почти нямаше, а патрулна кола дори не си спомням откога не съм виждала. Бях готова да заплатя всякаква цена за спокойствие и сигурност: за мен те бяха задължителни, абсолютно необходими. Сядайки на закуска рано сутрин, знаех, че единственото насилие отвъд прозореца ми ще е някоя свада между катерица и сойка пред къщичката за птици, и тази мисъл бе балсам за душата ми.
Поех дълбоко дъх и отпих още една глътка вино. Бях започнала да се плаша от времето преди лягане, от момента, преди да е дошъл сънят, когато в тъмнината се прокрадва страхът, че съзнанието ми ще бъде приспано и ще стане незащитено. В главата ми постоянно се въртяха образи на Лори Питърсън. Бентът се бе отприщил и въображението ми се бе разбушувало, правейки образите още по-ужасни.