Берта си беше втълпила, че в стаите трябва да струи слънчева светлина, независимо от това дали в тях има човек. „Убива микробите, доктор Кей“, твърдеше тя.
„Но така избеляват килимите и тапицерията“, отвръщах аз.
С нея не можеше да се излезе наглава. Ненавиждах да се качвам в спалнята след мръкване и да заварвам щорите вдигнати. Спусках ги, преди да светна лампата, за да съм сигурна, че никой не ме е видял отвън. Но тази вечер забравих. Не си направих труда да съблека анцуга. Можеше прекрасно да ми послужи за пижама.
Стъпих на една табуретка, която стоеше във вградения гардероб, измъкнах кутията за обувки и свалих капака. Пистолета пъхнах под възглавницата.
Стомахът ми се свиваше с притеснение, че ще звънне телефонът, ще ме извикат някъде в тъмната нощ и ще трябва да заявя на Марино: „Казах ли ти, копеле такова! Казах ли ти!“
Какво ли правеше сега това говедо? Загасих лампата и дръпнах завивката до ушите си. Сигурно пиеше бира и гледаше телевизия.
Седнах в леглото и отново запалих лампата. Телефонът върху нощното шкафче мълчеше подигравателно. Нямаше на кого друг да се обадя. Ако се обадех на Уесли, той пък щеше да звънне на Марино. Ако се обадех в отдел „Разследвания“, човекът, който щеше да поеме обаждането ми — при положение че го приемеше на сериозно, — щеше да се обади на Марино.
Марино. Той ръководеше това проклето разследване. Всички пътища водеха към Рим.
Отново загасих лампата и вперих очи в мрака.
„Деветстотин и единадесет.“
„Деветстотин и единадесет.“
В главата ми звучеше гласът и аз се мятах в леглото.
Минаваше полунощ, когато тихо слязох по стълбите и намерих бутилка коняк в барчето. Люси не бе помръднала, откакто я бях сложила да спи преди няколко часа. Спеше непробудно. За себе си не можех да кажа същото. Изгълтах две чаши, сякаш пиех сироп за кашлица, върнах се в спалнята без желание и отново загасих лампата. Чувах как часовникът отмерва минутите.
Щрак.
Щрак.
Съзнанието ми ту се замъгляваше, ту се избистряше. През цялото време се мятах в леглото.
„… И какво точно казва на тази Тайлър?“
Щрак. Лентата продължава да се върти.
„О, извинете. — Притеснен смях. — Изглежда, по погрешка съм набрала девет вместо четири…“
„Ей… Няма проблем… Приятна вечер ви желая…“
Щрак.
„… набрала девет вместо четири…“
„Деветстотин и единадесет.“
„Ей… Ама той е привлекателен мъж. Няма защо да прави такива номера, за да накара някоя жена да се предаде…“
„Той е измет!“
„… Защото не е в града в момента, Люси. Господин Болтс е отишъл на почивка.“
„О! — Очи, изпълнени с неизмерима тъга. — А кога ще се върне?“
„През юли.“
„О! Ами ние защо не заминахме с него, лельо Кей? На плаж ли е отишъл?“
„Редовно слъгваш за нас двамата — просто като пропускаш да споменеш факта.“ Пред лицето му се надигаше було от нагорещен въздух и дим, на слънце косата му бе златна…
„Деветстотин и единадесет.“
Бях в къщата на майка ми и тя нещо ми говореше.
Над мен лениво кръжеше птичка, а аз пътувах в пикап с някакъв човек, когото не познавах, нито пък можех да видя. Покрай нас преминаваха палми. Дългите вратове на бели чапли стърчаха като порцеланови перископи сред блатата. Белите глави се обръщаха и ни проследяваха с поглед. Наблюдаваха ни. Наблюдаваха мен.
Обърнах се и се опитах да се наместя по гръб.
Баща ми бе седнал в леглото и ме гледаше, а аз му разказвах как е минал денят ми в училище.
Лицето му изглеждаше пепеляво. Очите му не мигаха и аз не чувах какво му говоря. Той не отговаряше, а продължаваше да ме гледа втренчено. Сърцето ми се свиваше от страх. Бялото му лице бе обърнато към мен. Празните му очи бяха втренчени в лицето ми.
Той бе мъртъв.
„Таткооо!“
Ноздрите ми се изпълниха с нездрава, вкисната миризма на пот, когато зарових лице във врата му.
В мозъка ми настъпи мрак.
Съзнанието ми бавно се възвърна, като мехур, изплуващ към повърхността. Вече знаех къде се намирам. Усещах ударите на сърцето си.
Миризмата.
Наистина ли съществуваше, или сънувах?
Тази ужасни миризма! Сънувах ли?
В главата ми звънеше предупредителен сигнал, а сърцето ми се заблъска в гърдите.
Тогава зловонният въздух се раздвижи и аз усетих как нещо се докосна до леглото ми.
16.
Разстоянието от дясната ми ръка до пистолета под възглавницата бе не повече от тридесет сантиметра.
Това бе най-дългото разстояние на земята. Бе оттук до края на света. Бе невъзможно. Не можех да осмисля, само усещах това разстояние, а сърцето се заблъска диво в ребрата ми като птичка в клетка. Кръвта бучеше в ушите ми. Тялото ми се изпъна, всеки мускул, всяко сухожилие се обтегна, стана твърдо и затрептя от страх. В стаята ми бе тъмно като в рог.