Той не поглеждаше към възглавницата. Разглеждаше наоколо, очите му не се спираха на възглавницата.
— Ако помръднеш… — Той леко притисна острия като игла връх на ножа към гърлото ми.
Широко отворените ми очи го следяха.
— Това ще ти достави удоволствие, курво. — Гласът му бе нисък, леден и сякаш идваше от преизподнята. — Запазих най-доброто за накрая. Нали искаш да знаеш как го правя. Сега ще ти покажа съвсем бавно.
Гласът. Беше ми познат.
Дясната ми ръка. Къде беше пистолетът? Дали беше по-наляво или по-надясно? Дали беше точно в центъра под възглавницата ми? Не можех да си спомня. Не можех да мисля! Той трябваше да се пресегне за шнура. Не можеше да пререже шнура на лампата. Само тя светеше. Ключът за горната лампа бе чак до вратата. Той гледаше натам, гледаше към празния, тъмен правоъгълник.
Леко помръднах ръката си нагоре с няколко сантиметра.
Очите му мигновено се заковаха в мен, след това отново на драпериите.
Дясната ми ръка беше върху гърдите ми, почти до дясното ми рамо под чаршафа.
Усетих как ръбът на дюшека се повдигна, когато той стана от леглото. Пот като дъжд се лееше от него.
Погледна към ключа на лампата до отворената врата, след това към другия край на стаята, където бяха драпериите. Изглежда, се колебаеше.
Всичко се случи много бързо. Под пръстите си усетих твърдия, студен метал, те се свиха около него и в следващия момент аз се изтърколих от леглото, придръпвайки завивките със себе си и приземявайки се с трясък. Петлето прещрака и застана в положение и аз вече седях изправена, около бедрата ми бе усукан чаршафът и всичко това сякаш се случи едновременно.
Не си спомнях да съм го направила. Не си спомнях да съм направила каквото и да било. Бе инстинкт, бе някой друг. Пръстът ми бе опрян о спусъка, а ръцете ми трепереха толкова силно, че пистолетът подскачаше.
Не си спомням как съм измъкнала парчето плат от устата си.
Само чувах гласа си.
Крещях по него:
— Копеле мръсно! Копеле гадно!
Пистолетът подскачаше нагоре-надолу, а аз крещях, ужасът ми бе пламнал, превръщайки се в просташките думи, които сякаш излизаха от нечия друга уста. Аз крещях, крещях му да си свали маската.
Той бе застанал неподвижно от другата страна на леглото. Възприятията ми сякаш се раздвоиха. Забелязах, че ножът в ръката му, покрита с ръкавица, бе най-обикновен сгъваем нож.
Очите му бяха приковани в револвера.
— СВАЛИ Я!
Ръката му бавно се пресегна и бялата маска се понесе към пода…
Той рязко се обърна…
В следващия момент аз пищях, чуха се изстрели и се видяха огнени езици, след това се счупи нещо стъклено, всичко това толкова бързо, че въобще не разбрах какво става.
Настана паника. Пред очите ми се разиграха несвързани картини, ножът проблесна в ръката му, когато се хвърли към нощното шкафче и събори лампата на земята със себе си. Някакъв глас каза нещо и стаята потъна в мрак.
От стената до вратата долетя някакво отчаяно драскане…
— Къде, по дяволите, е лампата в тая къща?
Щях да го направя.
Знам, че щях да го направя.
Никога през живота си не съм имала по-горещо желание от това да натисна спусъка.
Исках да направя дупка в сърцето му, голяма колкото луната.
Бяхме обсъдили всичко поне пет пъти. Марино все искаше да спори. Той не смяташе, че събитията наистина са протекли така.
— Ей, в секундата, в която го видях да влиза през прозореца, аз бях по петите му. Не може да е бил в спалнята ти повече от тридесет секунди, когато аз нахълтах. А ти въобще не държеше никакъв пистолет. Когато нахълтах и го изпратих на оня свят, ти просто се бе изтърколила от леглото.
Бе понеделник сутрин и ние седяхме в службата ми. Последните два дни бяха за мен като някаква мъгла. Сякаш ги бях прекарала под водата или на някаква друга планета.
Каквото и да ми разправяше, аз бях убедена, че бях насочила пистолета си към убиеца, когато Марино внезапно се появи на вратата, в момента, в който неговият пистолет, калибър 357, изпрати четири куршума в горната част на тялото на убиеца. Не проверих дали има пулс. Не направих никакво усилие да спра кръвотечението. Просто останах седнала, омотана в чаршафа, а по лицето ми потекоха сълзи. Бях се сетила.
Моят револвер, калибър 38, не бе зареден.
Бях толкова разстроена, толкова разсеяна, когато се качих да си легна, че бях забравила да заредя пистолета си. Патроните още лежаха в кутията, пъхната под купчина пуловери в едно от чекмеджетата, където на Люси не би й дошло наум да рови.