Той не спираше да говори. Гневът ми започваше да се натрупва. Започваше да се изкачва по гърлото ми като жлъч.
И тогава ненадейно влезе Уинго.
— Ъъъ… — Ръцете му бяха в джобовете, видът му беше несигурен, а Марино го изгледа с досада.
— Ъъъ, доктор Скарпета. Знам, че не е подходящ моментът. Знам, че още сте разстроена…
— Не съм разстроена!
Очите му се разшириха. Лицето му пребледня.
Аз понижих глас и казах:
— Извинявай, Уинго. Да. Разстроена съм. Направо съм съсипана. Не съм на себе си. Какво искаш да ми кажеш?
Той бръкна в джоба на сивосините си копринени панталони и измъкна найлоново пликче. Вътре имаше угарка „Бенсън енд Хеджес“, 100 мм.
Внимателно я остави върху бюрото ми.
Аз го погледнах озадачено и зачаках.
— Ъъъ, нали си спомняте, веднъж ви попитах за комисаря дали е против цигарите и така нататък.
Аз кимнах.
Марино губеше търпение. Оглеждаше се, сякаш скучаеше.
— Един приятел, Патрик, работи в счетоводството в сградата отсреща, в сградата на Амбърги. — Тук той се изчерви. — Ами ние с Патрик понякога се срещаме на паркинга при колата му и ходим заедно да обядваме.
Мястото му за паркиране е през два реда от мястото на Амбърги. Виждали сме го и преди.
— Виждали сте го и преди? — попитах съвсем объркана. — Виждали сте Амбърги? Виждали сте го да прави какво?
Уинго се наведе напред към мен и поверително каза:
— Виждали сме го да пуши, доктор Скарпета. — Тук той се изправи. — Заклевам се. Късно сутрин и веднага след обяд ние с Патрик си седим в колата и си говорим, слушаме музика. Виждаме Амбърги да се качва на черния си нюйоркър и да запалва. Дори не използва пепелника, защото не иска никой да разбере. Оглежда се през цялото време. След това изхвърля фаса през прозореца, пак се оглежда и се връща в сградата, като си пръска освежител в устата.
Внезапно Уинго ме изгледа недоумяващо.
Аз се смеех толкова силно, че от очите ми течаха сълзи. Трябва да беше истерия. Не можех да се спра. Блъсках по бюрото си с ръка и бършех очи. Сигурно можеха да ме чуят из целия коридор.
Уинго също се разсмя, после и той вече не можеше да спре.
Марино ни гледаше намръщено, сякаш бяхме откачили. След това се опита да прикрие усмивката си. След малко вече се давеше, дърпайки от цигарата си, и хихикаше.
Най-накрая Уинго продължи:
— Работата е там… — Той пое дълбоко дъх. — Работата е там, доктор Скарпета, че аз изчаках, докато си тръгне от колата си, отидох и взех фаса му. Качих го веднага в серологичната лаборатория, дадох го на Бети да му направи проби.
Дъхът ми секна.
— Какво си направил? Занесъл си фаса на Бети? Значи това си й занесъл онзи ден? Защо? За да му направи тестове на слюнката? Ами защо?
— Да определи кръвната група. Доктор Скарпета, кръвната му група е АБ.
— Господи!
Много бързо направих връзката. Кръвната група на втория тест, който Уинго бе намерил в хладилника, бе АБ.
АБ е много рядка кръвна група. Само четири процента от населението имат АБ.
— Задавах си разни въпроси за него — поясни Уинго. — Знам колко… ъъъ… ви мрази. Толкова ми е било неприятно, като виждам колко лошо се отнася с вас. Така че попитах Фред…
— Пазача?
— Да. Попитах Фред дали е виждал някой. Дали е виждал някой да влиза в нашата морга, когато не трябва да е там. Той каза, че видял някакъв тип в понеделник вечерта. Фред тъкмо започвал обиколката си, но се спрял да използва тоалетната там. Точно като излизал от тоалетната, видял някакъв бял тип да влиза, в тоалетната де. Та този бял тип носел нещо, някакъв хартиен пакет. Фред излязъл и продължил да си върши работата.
— Амбърги? Бил е Амбърги?
— Фред не знаеше. Каза, че на него повечето бели му изглеждат еднакви. Но си спомня този тип, защото носел хубав сребърен пръстен с голям син камък. Възрастен, кльощав, плешив.
Тук Марино се намеси:
— Значи може Амбърги да е отишъл в тоалетната, да е взел проби с тампон от себе си…
— Пробите са орални — спомних си аз. — Искам да кажа, клетките на предметното стъкло. Тестовете показаха, че са мъжки.
— Значи влиза, с един тампон забърсва бузите си от вътрешната страна — надявам се тези, които са над врата му. Прави натривка върху предметно стъкло за теста, лепва му етикет…
— Етикет, който взима от папката на Лори Питърсън — прекъснах го аз отново, този път с недоумение.
— След това го пъхва в хладилника, за да си помислиш, че си направила гаф. Господи, да не би пак той да е прониквал в компютъра. Невероятно! — Марино отново се смееше. — Прекрасно, нали? Сега вече ще му го забием!