Видях го в спалнята с нея. Почти виждах лицето му, но то бе лишено от черти, само едно бяло петно, което се появява и изчезва за секунда, докато се обръща към нея. Отначало, веднага щом я е напуснал сковаващият страх, е който се е събудила от допира на студената стомана до гърлото й или пък от вледеняващия му глас, тя се е опитала, да го увещава. Тя му е говорила, Бог знае колко време му е говорила, докато той е срязал шнуровете на лампите и е започнал да я връзва. Беше завършила Харвард, бе хирург. Бе се опитала да използва разума си срещу една сила без разум.
И тогава образите обезумяха, като филм на бързи обороти, който се е измъкнал от ролката, докато нейните опити изчезваха, потопени в животински ужас. Образи, които не трябваше да се изразяват с думи. Аз нямаше да гледам. Не можех да понеса да гледам. Трябваше да контролирам мислите си.
От кабинета в дома ми се виждаха дърветата в задния двор, но обикновено щорите бяха спуснати — винаги ми е било трудно да се съсредоточа, ако пред мен има някаква гледка. Тихо спрях на вратата, позволявайки на съзнанието си да блуждае за миг, докато Люси с гръб към мен усърдно чукаше на клавишите върху солидното ми дъбово бюро. Не бях разтребвала от седмици и сега се засрамих. Книгите в шкафовете бяха наклонени във всички посоки, няколко списания „Юридически репортер“ бяха нахвърляни едно върху друго на земята, други лежаха на масата без ред. До стената бяха облегнати дипломи и удостоверения от университетите Корнуел, Джон Хопкинс, Джорджтаун. Отдавна се канех да ги окача в службата си, но така и не се наканих. В единия ъгъл, на тъмносиньо китайско килимче, бяха небрежно нахвърляни статии от вестници, които тепърва трябваше да бъдат прочетени и заведени в картотеката ми. Професионалният успех означаваше, че вече нямам достатъчно време, за да поддържам къщата си, но от това безпорядъкът не ме нервираше по-малко.
— А ти защо ме шпионираш? — измърмори Люси, без да се обръща.
— Не те шпионирам — усмихнах се аз и целунах лъскавата и червена глава.
— Точно това правиш. — Тя продължаваше да удря по клавишите. — Видях те. Видях отражението ти в монитора. Стоиш на вратата и ме наблюдаваш.
Аз я прегърнах, подпрях брадичка върху главата й и се загледах в черния екран, който се изпълваше с бледозелени команди. Никога досега не ми беше хрумвало, че екранът може да има и огледален ефект, и чак сега разбрах защо програмистката ми Маргарет беше в състояние да поздрави по име хората, минаващи край стаята й, без да помръдне от стола си, с гръб към вратата. Лицето на Люси в монитора беше размазано петно. Ясно беше само отражението на очилата й с рогови рамки, които биха подхождали много повече на възрастен. Обичайният и поздрав бе да се хвърли на врата ми като жаба, но сега беше сърдита.
— Съжалявам, че не можахме да отидем до Монтичело днес — обадих се аз.
Тя повдигна рамене.
— Аз съм толкова разочарована, колкото и ти — казах.
Люси повторно вдигна рамене.
— Аз и без това предпочитам компютъра.
Не беше вярно, но забележката й ме жегна.
— Имах да правя цял куп неща — продължи тя, рязко удряйки клавиша Return. — Твоята база данни имаше нужда от прочистване. Сигурно не си я инициализирала от една година.
Тя завъртя кожения ми стол и аз се отместих, скръствайки ръце на гърдите си.
— Така че аз се погрижих.
— Какво?!
Не, Люси такова нещо не би направила. Инициализирането означаваше форматиране, изтриване, заличаване на всички данни от харддиска. Върху харддиска имаше — или поне бе имало — множество таблици с данни, които ми трябваха за статии, за които имах строго определен срок. Единствените дублиращи файлове бяха отпреди няколко месеца.
Зелените очи на Люси се впиха в моите иззад дебелите стъкла на очилата, които й придаваха вид на бухал. Кръглото й дяволито лице не трепна, когато каза:
— Проверих всичко в учебниците. Трябва само да влезеш на С в директория IORI и след като го инициализираш, подаваш команда Addal и Catalog. Толкова е лесно. Всеки кретен би го разбрал.
Аз мълчах. Не й направих забележка за грубия език.
Чувствах, че коленете ми се подкосяват.
Спомнях как преди няколко години по телефона ми се бе обадила Дороти в пълна истерия. Била излязла да пазарува, а Люси била отишла в кабинета й и форматирала всичките й дискети до една, изтривайки всичко, записано върху тях. На две от тях имало глави от книга, която Дороти в момента пишела и които още не била разпечатала, нито пък била направила дублиращи файлове. Направо убийствено.
— Люси, кажи ми, че не си го направила!
— Ооооо, не се безпокой! — каза тя намусено. — Първо изведох всичките ти данни. Както е по учебника. А после ги върнах обратно и направих връзката наново. Всичко си е вътре. Само че съм ти прочистила текста, искам да кажа откъм интервали.