Придърпах една табуретка и седнах до Люси. И тогава забелязах, че под нахвърляните дискети се подава вечерният вестник, огънат по начин, който подсказваше, че е бил четен. Измъкнах го изпод купчината и го отворих на първа страница. Огромните букви на заглавието бяха последното нещо, което ми се искаше да видя.
„Тялото на жестоко убита тридесетгодишна лекарка, стажант-хирург, е било намерено в дома й в Бъркли Даунс малко след полунощ. По мнението на полицията фактите подсказват, че смъртта й е свързана с убийствата на други три жени от Ричмънд, удушени по домовете им през последните два месеца.
Последната жертва се казва Лори Ан Питърсън, завършила е медицина в Харвард. За последен път е била видяна жива вчера, малко след полунощ, когато е напуснала спешния кабинет в Медицинския институт на Вирджиния, където се е занимавала с травматична хирургия. Вероятно се е прибрала от болницата направо вкъщи и е била убита между 12,30 и 02,00 сутринта. Убиецът е влязъл в къщата през отключен прозорец на банята, чиято мрежа е срязал…“
И все така, в същия дух. Имаше снимка, черно-бяла и неясна, на която се виждаха санитарите в момента, в който изнасят тялото по предните стъпала, и една по-малка снимка на човек, облечен в шлифер със защитен цвят, в когото разпознах себе си. Отдолу пишеше:
„Доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар на местопрестъплението.“
Люси ме гледаше с широко отворени очи. Берта беше постъпила много умно, като бе скрила вестника, но Люси бе достатъчно находчива. Не знаех какво да кажа. Какви ли мисли минават през главата на едно десетгодишно дете, когато прочете такова нещо, особено ако към него има и зловеща снимка на нейната „леля Кей“?
Никога не бях обяснявала на Люси в какво се състои работата ми. Бях избягвала да й изнасям лекции за жестокия свят, в който живеем. Не исках да заприлича на мен, с ограбена невинност и идеали, покръстена в кървавите води на произвола и жестокостта, с разкъсана завинаги тънка мрежа на доверието.
— Също като в „Хералд“ — каза тя неочаквано, — в „Хералд“ през цялото време пишат за разни убийства. Миналата седмица намерили човек в канала с отрязана глава. Трябва да е бил лош, за да му отрежат главата.
— Може и да е бил, Люси. Но това не оправдава човека, който е постъпил така с него. А и не всички пострадали или убити са лоши.
— Мама така казва. Казва, че добрите хора не ги убиват. Само уличниците и търговците на наркотици, и крадците. — Последва многозначителна пауза. — Понякога и полицаи, защото, се опитват да хванат лошите хора.
Дороти беше напълно в състояние да каже такова нещо, а и което беше още по-лошо, да си повярва. Почувствах как отново пламва в мен старият гняв.
— Но жената, която е била удушена — гласът на Люси й изневери, а очите й бяха разтворени толкова широко, сякаш щяха да ме погълнат, — е била лекарка, лельо Кей. Как може да е била лоша? Ти също си лекарка. Значи тя е била като теб.
Изведнъж осъзнах колко късно е станало. Изключих компютъра, хванах Люси за ръката и ние излязохме от кабинета и влязохме в кухнята. Когато се обърнах към нея, за да й предложа нещо за хапване преди сън, с изненада видях, че тя дъвче долната си устна, а очите й се пълнят със сълзи.
— Люси! Защо плачеш?
Тя се хвърли в прегръдките ми, хлипайки. Вкопчвайки се в мен с отчаяно ожесточение, извика:
— Не искам да умираш! Не искам да умираш!
— Люси… — Бях слисана, зашеметена. Бях свикнала с истеричните й припадъци, с арогантните й гневни избухвания. Но сега това! Усещах как сълзите й се просмукват през блузата ми. Усещах горещината на нейното тръпнещо телце, долепено до мен.
— Успокой се, Люси. — Нищо друго не ми дойде наум и аз я притиснах още по-силно към себе си.
— Не искам да умираш, лельо Кей!
— Няма да умра, Люси.
— Татко умря.
— На мен нищо няма да ми се случи, Люси.
Невъзможно бе да я успокоя. Статията във вестника беше оставила дълбока, пагубна диря в съзнанието й. Беше я прочела с интелекта на възрастен, гарниран с ужасяващото въображение на дете. А това само я бе накарало да се почувства още по-несигурна и изоставена.
О, Боже! Отчаяно търсех подходящи думи, но нищо не ми идваше наум. Някъде дълбоко в съзнанието ми натрапчиво изплуваха обвиненията на майка ми. Недостатъците ми, Нямах деца. Бих била ужасна майка.
„Трябвало е да се родиш мъж“, бе казала майка ми по време на една от скорошните ни срещи, която бе останала без резултат.