Вандер отиде и наля две чаши кафе от кафе машината на плота зад бюрото му. Беше ми правил кафе безброй пъти, но така и не запомни, че го пия без мляко.
Бившият ми мъж също не успя да го запомни. С Тони живях шест години, но той не запомни, че пия кафето без мляко или че обичам пържолите алангле, но не съвсем кървавочервени, а по-скоро леко розови. Да не говорим за номера на дрехите, които нося. Аз нося 40 номер, а фигурата ми е такава, че мога да нося почти всякакъв вид дрехи, но не понасям пухчета, дантелки и воланчета. Той винаги ми купуваше 38 номер, обикновено нещо дантелено и прозрачно и предназначено за леглото. Любимият цвят на майка му беше пролетно зелено. Тя носеше 44 номер. Обожаваше воланчетата, мразеше пуловерите, предпочиташе циповете, беше алергична към вълната, нямаше нерви за дрехи, които трябва да се дават на химическо чистене или да се гладят, имаше органическа ненавист към лилавото, смяташе бялото и бежовото за непрактични цветове, не носеше хоризонтални райета или пък индийски десени, бягаше от синтетичния велур като от огън, смяташе, че фигурата й не е подходяща за плисета, и обичаше джобовете — колкото повече, толкова по-добре. Когато ставаше въпрос за майка му, Тони кой знае защо, не бъркаше.
Вандер изсипа същото количество сухо мляко и захар в моята чаша, както и в своята собствена.
Както обикновено той беше размъкнат — посивялата му оредяла коса беше разчорлена, огромната му престилка бе омазана с черни отпечатъци от пръсти, а от горния му джоб, по който имаше мастилени петна, стърчеше цяла колекция химикалки и флумастери. Беше висок, с дълги кокалести крайници и несъразмерно кръгъл корем. По формата си главата му удивително приличаше на електрическа крушка, а очите му бяха воднистосини и постоянно забулени в мисли.
Един късен следобед през първата ми зима тук той се отби в стаята ми, за да обяви, че навън вали сняг. Вратът му беше увит в дълъг червен шал, а над ушите си беше нахлупил кожена пилотска шапка, която изглеждаше така, сякаш е била изписана по каталог от някоя бананова република и бе възможно най-абсурдната зимна шапка, която съм виждала. Мисля, че в този вид той би бил съвсем на място в самолет „Фокер“. С колегите му измислихме много сполучливо име — „Летящия холандец“. Той вечно бързаше, хвърчеше нагоре-надолу по коридорите, а престилката се развяваше около краката му.
— Видя ли вестниците? — попита той, докато духаше кафето си.
— Целият скапан свят го е видял — отговорих аз мрачно.
В неделя първата страница беше още по-зле, отколкото в събота вечер. Тлъстото заглавие се простираше по цялата горна част на страницата, от единия до другия й край, а буквите бяха високи по цял инч. Материалът включваше колонка за Лори Питърсън и снимка, чийто вид подсказваше, че е взета от университетски годишник. Аби Търнбул беше имала нахалството, или може би цинизма, да се опита да вземе интервю от близките на Лори Питърсън във Филаделфия, но те били „прекалено разстроени, за да могат да кажат каквото и да било“.
— По дяволите, това със сигурност не ни помага — констатира очевидното Вандер. — Бих искал да знам откъде идва информацията, за да смачкам фасона на някои хора.
— Ченгетата не са се научили да си затварят устата — казах. — Когато се научат да си държат езика зад зъбите, ще престане и изтичането на информация, за което вдигат толкова пара.
— Е, може и да са ченгетата. Както и да е, цялата тази работа направо влудява жена ми. Мисля, че ако живеехме в града, тя щеше да ме накара да се преместим още днес.
Той отиде до бюрото си, което представляваше хаос от компютърни разпечатки, снимки и телефонни съобщения. На него имаше бутилка бира, теракотена плочка с отпечатък от засъхнала кръв на подметка, и двете в найлонови торбички и с етикети, подсказващи, че са улики.
Наоколо бяха разхвърляни десет бурканчета с формалин, във всяко от които имаше по един обгорен пръст, отрязан на втората свивка. В случаите, когато труповете са прекалено обгорели или разложени, невинаги може да се използва обичайният метод за вземане на отпечатъци. И в цялата тази ужасна бъркотия нелепо се мъдреше флакон „Вазелинов лосион с подсилено действие“.
Като изстиска малко лосион и го втри в ръцете си, Вандер нахлузи чифт бели памучни ръкавици. Ацетонът, ксилолът и постоянното миене на ръце, които бяха част от занаята му, съсипваха кожата му и аз винаги можех да позная кога е забравил да си сложи ръкавици при използването на химикала, чрез който се вземат скрити отпечатъци — защото цяла седмица след това пръстите му бяха пурпурночервени. Като приключи със сутрешния си ритуал, той ми даде знак да го последвам в коридора на четвъртия етаж.