Тъкмо обяснявах на Вандер, че трябва да разберем защо и кога са били взети отпечатъците на Питърсън и дали е картотекиран като рецидивист, когато в стаята влезе Марино.
— Секретарката ти ми каза, че си тук — обясни той вместо поздрав.
Ядеше поничка, която със сигурност беше взел от кутията до кафе-машината на долния етаж. В понеделник сутрин Роуз винаги носеше понички. Оглеждайки апартамента, той небрежно побутна към мен кафяв плик.
— Извинявай, Нийлс — смънка той, — но докторката държи тя да е първа.
Отворих плика под любопитния поглед на Вандер. Вътре имаше найлоново пликче за улики, а в него беше картонът с десетте отпечатъка на Питърсън. Марино хубаво ме беше насадил и това никак не ми харесваше. При нормални обстоятелства картонът трябваше да се предаде не на мен, а направо в лабораторията по дактилоскопия. Това беше от този тип маневри, които създават неприязън у колегите. Те смятат, че си навлязъл в тяхна територия, че изземваш техните права, а всъщност може да няма нищо подобно.
Обясних на Вандер:
— Не исках да стои на бюрото ти, където всеки може да го подмята. Смятаме, че Мат Питърсън е използвал театрален грим, преди да се е прибрал. Ако е останало нещо по ръцете му, може да има и по картона.
Очите на Вандер се разшириха. Идеята му хареса.
— Разбира се. Ще го разгледаме под лазера.
Марино ме наблюдаваше начумерено.
Аз го попитах:
— А туристическият нож?
Той извади още един плик от купчината неща, които стискаше под мишница.
— Тъкмо щях да го нося на Франк.
— Нека първо го погледнем под лазера — предложи Вандер.
После извади още едно печатно копие на NIC 112, скритите отпечатъци, които Мат Питърсън бе оставил върху тялото на жена си, и го подаде на Марино.
Той му хвърли бегъл поглед, измърмори „дявол да ме вземе“ и ме изгледа продължително. Очите му светеха победоносно. Този израз ми беше познат, бях го очаквала. В него се четеше: „Виждаш ли, госпожо шеф? Може и да си прочела повече книги от мен, ама аз познавам улицата.“
Усещах как примката на разследването се затяга около съпруга на жената, която аз все още смятах за убита от непознат на всички нас мъж.
След петнадесет минути Вандер, Марино и аз се намирахме в нещо като тъмна стая до лабораторията за дактилоскопия. Върху плота до големия умивалник лежаха картонът с десетте отпечатъка и туристическият нож. В стаята бе тъмно като в рог. Усещах неприятното докосване на шкембето на Марино до левия ми лакът, когато заслепяващите пулсации възпламеняваха съзвездие от искри по мастилените отпечатъци върху картона. Имаше още искри върху дръжката на ножа, която бе от твърд каучук, прекалено груб, за да задържи отпечатъци.
Върху широкото блестящо острие на ножа имаше няколко почти микроскопични прашинки и няколко ясни частични отпечатъка, които Вандер посипа с прах и сне. Той се наведе и заразглежда картона с десетте отпечатъка отблизо. Беглата съпоставка, направена с неговия орлов поглед на експерт, беше достатъчна, за да каже неуверено:
— На базата на първоначалната съпоставка на извивките, те са негови, отпечатъците върху острието са на Питърсън.
Лазерът угасна, и ние се озовахме в пълен мрак. След малко време примигнахме, заслепени от лампите на тавана, които внезапно ни бяха върнали в света на бетонните блокове и стоманата.
Вдигнах предпазните си очила и се спуснах в трудната задача да изреждам обективните факти. През това време Вандер бърникаше лазера, а Марино палеше цигара.
— Отпечатъците върху ножа може и да не значат нищо. Ако ножът принадлежи на Питърсън, логично е да намерим негови отпечатъци. А що се отнася до блестящото вещество — да, очевидно по ръцете му е имало нещо, когато е докосвал тялото на жена си и когато са му взели отпечатъци. Но ние не можем да бъдем сигурни, че това е същата субстанция, която намерихме при другите три убийства. Ще пробваме сканираща електронна микроскопия и се надявам да определим дали съставните части, или пък инфрачервеният спектър, отговарят на веществото, намерено по другите части на тялото и в предишните случаи.
— Какво?! — възкликна Марино невярващо. — Ти смяташ, че по ръцете на Мат е имало едно вещество, а по ръцете на убиеца — друго, и че те са различни, а под лазера изглеждат еднакви?
— Почти всичко, което реагира силно на лазера, изглежда еднакво — казах аз бавно и отчетливо, — свети като неонови светлини.
— Да, ама доколкото ми е известно, повечето хора не ходят е неонови боклуци по ръцете.
Трябваше да се съглася:
— Повечето хора не ходят.
— Странно съвпадение — по ръцете на Мат съвсем случайно има такова нещо, каквото и да е то.