— Ти каза, че се е връщал от генерална репетиция — напомних му аз.
— Той така казва.
— Може би няма да е лошо да вземем грима, който е използвал в петък вечерта, и да го донесем за изследване.
Марино ме изгледа с неодобрение.
Един от малкото персонални компютри на втория етаж беше в моята стая. Беше свързан с главния компютър в другия край на коридора, но не бе прост терминал. Дори когато главният компютър беше изключен, можех да използвам моя компютър за текстообработка, ако не за нещо друго.
Марино ми подаде двете дискети, които бяхме намерили в спалнята на Питърсън. Аз ги мушнах в драйвърите и разгледах директориите на всяка една.
На екрана се появиха файлове или глави, които очевидно бяха части от дисертацията на Мат Питърсън. Темата беше Тенеси Уилямс, „чиито най-добри пиеси разкриват един смущаващ свят, в който под повърхността от романтична изтънченост бушуват секс и насилие“, както пишеше в първия параграф на въведението.
Марино надничаше през рамото ми и клатеше глава.
— Господи — промърмори той, — тази работа ми харесва все повече и повече. Нищо чудно, че тоя тип откачи, като му казах, че вземам дискетите. Гледай само какво има тук.
Преминах на следващата страница.
Пред очите ми се изредиха полемиките на Уилямс за хомосексуализма и канибализма. Споменаваха се Стенли Ковалски и кастрираният жиголо от „Сладката птица на младостта“. Нямаше защо да съм ясновидка, за да прочета мислите на Марино, които бяха като изписани на първа страница на жълт вестник. За него всичко това беше равносилно на евтина порнография, храна за фантазии, свързани със сексуални отклонения и насилие. Марино не би направил разлика между улицата и сцената, дори ако ги принудеха да мине кратък курс по драматургия.
Хората като Уилямс и дори Мат Питърсън, които пишат такива сценарии, рядко ги прилагат в живота.
Хвърлих на Марино продължителен поглед.
— А какво щеше да кажеш, ако Питърсън се занимаваше със Стария завет?
Той повдигна рамене, отмести поглед от мен и отново се загледа в екрана.
— Ей, тези неща не са като за неделното училище.
— Както не са и изнасилванията, убийствата, обезглавяваният и проституцията. А в истинския живот, сержант, Труман Капоти не е бил масов убиец.
Той се отдръпна от компютъра и се доближи до един стол. Аз се завъртях към него и се загледах в лицето му от другата страна на тежкото бюро. Когато идваше в кабинета ми, той обичаше да остава прав и през цялото време да ме гледа отгоре. Но сега беше седнал и ние се гледахме очи в очи. Реших, че смята да поостане.
— Какво ще кажеш да изкараш една разпечатка от това нещо? Имаш ли нещо против? И без това нямам с какво да се приспивам нощем. — Той се усмихна лукаво. — Кой знае? Може тоя ненормалник да цитира и маркиз Сад, как му беше името там.
— Маркиз Дьо Сад е бил французин.
— Какъвто е бил там.
Опитах се да обуздая раздразнението си. Какво ли щеше да стане, ако убиеха жената на някой от моите съдебни лекари? Щеше ли тогава Марино да надникне в библиотеката му и да завика „Ура“, като открие томове и томове по съдебна медицина и историите на всякакви извратени престъпления?
Той присви очи, докато палеше цигара, и вдиша дълбоко дима. Изчака, докато издуха тънка струйка дим, и чак тогава каза:
— Изглежда, имаш високо мнение за Питърсън. А на какво се основава? Това, че е актьор или че е лустросан колежански хлапак?
— Нямам за него никакво мнение — отговорих аз. — Не знам за него нищо освен това, че не ми изглежда от този тип, който би могъл да удуши всичките тези жени.
Той се замисли.
— Е, да, но аз пък знам за него някои работи. Виждаш ли, говорих с него в продължение на няколко часа.
Той бръкна в джоба на карираното си спортно сако и хвърли две микрокасети върху бюрото ми, достатъчно близо до мен, за да мога да ги взема. Аз извадих цигарите си и запалих.
— Чакай да ти кажа какво стана. Значи аз и Бекер сме е него в кухнята. Момчетата току-що са си отишли с тялото и изведнъж — хопала! Питърсън се преобразява. Сяда изправен на стола, съзнанието му се избистря, а ръцете му започват да жестикулират, като че ли е на сцената. Направо невероятно! Мята погледи към тавана, гласът му секва от вълнение, лицето му е ту пламнало, ту пребледняло. Аз си казвам, това не е разпит. Това е представление, дявол да го вземе.
— Чудех се къде съм виждал вече такова нещо, нали разбираш. Най-често в Ню Йорк — типове като Джони Андрети с копринените си костюми и вносните си цигари, чарът му направо тече от ушите. Той е толкова излъскан, че човек започва да си счупва краката да му угажда, забравяйки незначителната подробност, че оня по време на кариерата си е очистил повече от двадесет души. Ами какво ще кажеш за Сводника Фил. Той преби момичетата си със закачалки, две от тях до смърт. След това изигра такава сцена в ресторанта си, който е само прикритие за неговия бизнес. Фил е направо съсипан от убийството на двете проститутки и само се навежда през масата към мен и повтаря: „Моля те. Пит, открий кой го е направил. Трябва да е звяр. Налей си малко «Кианти», Пит, много е добро.“ Искам просто да кажа, докторке, че съм видял доста свят. А Питърсън ми действа по абсолютно същия начин както Андрети и Фил. Той ми разиграва сценки, а пък аз седя и се чудя: какво си въобразява тоя харвардски сноб? Че съм малоумен ли?