Паркирах зад журналистическата кола и видях как един оператор претича през улицата. С глава, сгушена в яката на шлифера си, аз забързах покрай тухлената стена, която водеше към външната врата. Винаги съм мразела да се гледам по вечерните новини. Откакто бяха започнали убийствата в Ричмънд, службата ми беше буквално залята от все едни и същи репортери, които прииждаха с все едни и същи безмилостни въпроси.
— Ако е масов убиец, доктор Скарпета, това не означава ли, че може да има още убийства?
Като че ли това искаха.
— Вярно ли е, че са намерили следи от ухапване върху тялото на последната жертва?
Не беше вярно, но нямаше начин да спечеля в тази игра. „Нямам какво да кажа“ — и те предполагаха, че е вярно. „Не“ — и в следващото издание пишеше: „Доктор Кей Скарпета отрича да са намерени следи от ухапване по телата на жертвите…“ И четейки вестника, на убиеца му хрумва нещо ново, както би хрумнало на всеки друг.
В последно време репортажите бяха станали особено цветисти, с подробности, от които настръхват косите. Те далеч надхвърляха полезното си предназначение — да служат като предупреждение към жителите на града. Жените, и особено тези, които живееха сами, направо се ужасяваха. През седмицата след третото убийство продажбата на пистолети и солидни ключалки с резета скочи с петдесет процента, а пък на Дружеството за защита на животните не му остана нито едно куче — факт, който също намери място на първите страници на вестниците. Вчера печално известната и много популярна полицейска репортерка Аби Търнбул, демонстрирайки обичайното си безочие, нахълта в кабинета ми, размахвайки Закона за свобода на информацията под носа на моите подчинени, и се опита безшумно да получи копие на документите от аутопсията.
В Ричмънд, стар град във Вирджиния с двеста и двадесет хилядно население, обявен миналата година от ФБР за втория град в Съединените щати по брой на убийства на глава от населението, криминалните репортери пишеха агресивно. Не беше необичайно патологоанатоми от Британската общност да прекарват по цял месец в моя отдел, за да научат нещо повече за огнестрелните рани. Не беше необичайно амбициозни ченгета като Пит Марино да зарежат безумието на градове като Ню Йорк или Чикаго само за да открият, че положението в Ричмънд е още по-отчайващо.
Необичайни бяха тези сексуални убийства. Обикновеният човек трудно би се развълнувал от семейни трагедии или разпри между наркомани, завършващи с куршум, или от трупа на някой пияница, намушкан заради бутилка долнокачествено уиски. Но убитите жени — това бяха колежките от съседното бюро, приятелките, които каниш на разходка по магазините или пък на чашка вкъщи, познатите, с които си приказваш, когато отиващ на гости, хората, зад които се редиш на касата в магазина. Те бяха нечии съседки, нечии сестри, нечии дъщери, нечии любими. Те спяха в собствените си домове, в собствените си легла, докато г-н Никой се промъкваше през някой прозорец.
Двама мъже в униформа стояха от двете страни на външната врата, която зееше отворена и беше преградена с жълта лента с надпис: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ — МОЛЯ, НЕ ВЛИЗАЙТЕ!
— Докторке! — Това момче в синя униформа, което отстъпи на най-горното стъпало и повдигна лентата, за да се промуша под нея, спокойно можеше да ми е син.
Всекидневната светеше от чистота и беше приятно обзаведена в топли пастелнорозови тонове. В ъгъла имаше красив шкаф от черешово дърво, в който бяха поставени малък телевизор и уредба за компакт диск. Близо до него се виждаше цигулка, облегната на пюпитър с ноти. Под прозорец с дръпнати пердета, който гледаше към градината отпред, имаше диван, а пред него стъклена маса, отрупана със списания. Между тях личаха „Сайънтифик Америкън“ и „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисън“. Китайско килимче, изобразяващо роза на кремав фон, отделяше масата от библиотека от орехово дърво. Два от рафтовете бяха пълни е томове и учебници по медицина.
Един портал отвеждаше към коридор, продължаващ по протежението на цялата къща. Отдясно имаше няколко врати, а отляво беше кухнята, където Марино и един полицай разговаряха с някакъв мъж, вероятно съпруг на убитата.
Смътно забелязах чисти плотове, линолеум и уреди в мръснобелия цвят, който производителите наричат „слонова кост“, светложълти пердета и тапети. Но вниманието ми бе привлечено към масата. Там лежеше найлонова червена раница, чието съдържание полицията вече беше преровила: стетоскоп, фенерче-писалка, пластмасова кутия, в която някога е имало сандвичи или нещо друго за ядене, и скорошни издания на „Годишник на хирургията“, „Ланцет“ и „Бюлетин по травматология“. Това окончателно ме разстрои.