Взех касетата и я пъхнах в касетофона, без да отговоря.
Марино ми кимна и аз натиснах Play.
— Първо действие — обяви той клоунски. — Място на действието — кухнята на Питърсън. Главен герой — Мат. Роля — трагична. Той е пребледнял, а в очите му се чете болка, окей? Вторачил се е в отсрещната стена. Ами аз? В моята глава се върти филмова лента. Никога не съм бил в Бостън й не бих разпознал Харвард дори да го видя, но в моята глава се въртят образи на стари къщи от червени тухли и бръшлян.
Той млъкна, защото лентата изведнъж започна от средата на едно изречение на Питърсън. Говореше за Харвард, описваше кога и как се е запознал с Лори. Бях слушала доста полицейски разпити през годините и сега седях и се чудех. За какво бе направен този разпит? Какво общо имаше между ухажването на Лори от Питърсън в университета и убийството й? И в същото това време, мисля, някъде дълбоко в себе си знаех отговора на този въпрос.
Марино сондираше Питърсън. Марино търсеше нещо, каквото и да е то, което би подсказало, че Мат е маниак, извратен и евентуално би бил способен да извърши постъпка, която да се квалифицира като постъпка на явен психопат.
Станах и затворих вратата, за да не ни безпокоят, докато гласът от касетата продължи тихо да говори:
„… Бях я виждал и преди. Из университета, русокосо момиче с купища книги под мишницата, върви и не забелязва нищо около себе си, като че ли вечно бърза и има много грижи.“
Марино: „Какво в нея те накара да я забележиш, Мат?“
„Трудно е да се каже. Но тя ме заинтригува от разстояние. Не мога да кажа защо. Но отчасти може би защото беше винаги сама и винаги бързаше за някъде. Тя беше… хм… самоуверена и изглеждаше като че ли има цел. Заинтригува ме.“
Марино: „Това случва ли се често? Нали разбираш, искам да кажа, да срещнеш някоя привлекателна жена и тя да те заинтересува от разстояние?“
„Хм, мисля, че не. Искам да кажа, аз забелязвам хората, както всички други. Но с нея, с Лори, беше различно.“
Марино: „Продължавай. И така, най-накрая я срещаш. Къде?“
„Беше на едно събиране. През пролетта, в началото на май. Събирахме се в един апартамент извън университета. У приятел на моя съквартирант, който се оказа, че бил партньор на Лори в лабораторията, и затова дойде и тя. Влезе около девет, когато вече се канех да си тръгвам. Партньорът й от лабораторията, мисля, че се казваше Тим, й отвори една бира и те започнаха да си говорят. Никога не бях чувала гласа й. Нисък, успокоителен. Много приятен за ухото. Тя разказваше анекдоти за някакъв професор и хората около нея се смееха. Лори можеше да привлече вниманието на всички, без да прави усилие.“
Марино: „Значи решил си все пак да не си ходиш. Видял си я и си решил да поостанеш.“
„Да.“
Марино: „Как изглеждаше тя тогава?“
„Косата й беше по-дълга и си я вдигаше като балерините. Беше стройна, много привлекателна…“
Марино: „Значи на теб ти харесват стройни, русокоси момичета. Намираш тези качества привлекателни у жената.“
„Просто си помислих, че е привлекателна, това е всичко. Имаше и още нещо. Нейният интелект. Ето това я открояваше сред другите.“
Марино: „И какво още?“
„Не разбирам. Какво искате да кажете?“
Марино: „Просто се питах какво те е привлякло у нея.
Последва пауза. — За мен това е много интересно.“
„Не мога да отговоря на този въпрос. Това е загадка, този елемент. Как така можеш да срещнеш един човек и възприятията ти изведнъж да се изострят. Като че ли нещо дълбоко в тебе се събужда. Не знам защо… Господи… Не знам.“.
Още една пауза, този път по-дълга.
Марино: „Била е от този тип жени, които всички забелязват.“
„Точно така. През цялото време. Където и да отидехме заедно или пък мои приятели, когато са идвали вкъщи. Всъщност тя ме изместваше на заден план. Аз нямах нищо против. Всъщност на мен ми харесваше. Доставяше ми удоволствие да гледам какво става отстрани. Да го анализирам, да се опитам да разбера какво у нея привлича хората. Способността да привличаш хората е дарба. Човек не може да си я създаде. Не може. Тя не се и опитваше. Тя просто я притежаваше!“