Аутопсия

Марино: „Каза, че като си я виждал из университета, е изглеждала затворена. А след това? Искам да кажа, имаше ли навика да общува с непознати? Нали разбираш, говореше ли си с хора, които не познава, в бензиностанцията или в магазина? Или пък ако някой дойде у вас, разносвач или нещо подобно, тя би ли го поканила вкъщи, би ли говорила с него?“

„Не. Рядко разговаряше с непознати и съм сигурен, че не е канила непознати в къщата. Никога. Особено когато отсъствах. Тя е живяла в Бостън, беше свикнала с опасностите на големия град. Освен това работеше в спешен кабинет, беше виждала насилието отблизо, знаеше какво може да се случи на човек. Не би поканила непознат у дома и според мен поначало не беше особено податлива на подобни неща. Всъщност, когато започнаха тези убийства, тя се уплаши. След като съм си бил вкъщи през уикенда, на нея й беше много неприятно, че трябва да тръгвам… по-неприятно отпреди. Защото никак не обичаше нощем да остава сама. Това я плашеше повече откогато и да било.“

Марино: „В такъв случай, щом толкова я е било страх от всичките тези убийства, би се погрижила да заключи всички прозорци.“

„Вече казах. Сигурно е смятала, че е заключено.“

Марино: „Но ти случайно си оставил прозореца в банята отворен миналия уикенд, когато си сменял мрежата.“

„Не съм сигурен. Но това е единственото обяснение…“

Бекер: „Споменавала ли е някой да е идвал в къщата или пък някъде да е срещала човек, който я е изплашил? Нещо такова? Или пък непозната кола в квартала, или някакво подозрение, че я следят или наблюдават? Може да е срещнала някого и той да й е хвърлил мерника.“

„Нищо такова.“

Бекер: „А тя би ли ти казала, ако нещо такова се е случило?“

„Със сигурност. Тя ми казваше всичко. Преди седмица, може би две, чула някакъв шум в задния двор. Обадила се в полицията. Дошла патрулна кола. Оказало се, че някаква котка тършувала из кофите за боклук. Искам да кажа, че ми казваше всичко.“

Марино: „Какво друго правеше, освен да ходи на работа?“

„Имаше малко приятели, една-две лекарки от болницата. Понякога излизаше с тях на вечеря или по магазините. От време на време ходеше на кино. Това е горе-долу. Беше толкова заета. Обикновено след смяната си се връщаше вкъщи. Учеше или пък свиреше на цигулка. През седмицата работеше, прибираше се вкъщи и лягаше да спи. Гледаше да си оставя уикендите свободни заради мен. Това беше времето за нас двамата. През уикендите бяхме заедно.“

Марино: „И за последен път си я видял миналия уикенд?“

„В неделя следобед, около три. Точно преди да тръгна за Шарлътсвил. През деня не бяхме излизали. Валеше, беше неприятно. Останахме вкъщи, пихме кафе, разговаряхме…“

Марино: „Често ли разговаряхте по телефона през седмицата?“

„По няколко пъти. Винаги когато можехме.“

Марино: „Последният път е бил снощи, четвъртък вечер, нали така?“

„Обадих се, за да й кажа, че ще се прибера след репетицията, че може и да закъснея малко повече, защото беше генерална репетиция. Този уикенд трябваше да е свободна. Ако времето беше хубаво, смятахме да вземем колата и да отидем на плаж.“

Тишина.